— Още днес ще прехвърлиш апартамента на мое име, разбра ли? Преди твоята хитра съпруга да се освести и да реши, че всичко тук ѝ принадлежи!
Ралица замръзна в антрето така внезапно, сякаш се беше блъснала в невидима преграда. Пликът с млякото, ябълките и праха за пране се удари в бедрото ѝ. Ключът вече беше изваден от бравата, а тя стоеше неподвижна, притихнала. От кухнята се носеше миризма на запържен лук, силен чай и чужда безцеремонност.
— Мамо, пак ли започваш… — измърмори Радослав с онзи тон, който използваше, когато вътрешно вече е приел предложението, но за форма демонстрира вяло несъгласие. — Добре сме си. Имаме семейство, ремонтът почти приключи, кредита го изплащаме.
— Семейство? — изсумтя Йорданка Александрова. — Къде точно го видя това семейство? Тя ти говори като на наемател, закъснял с наема. Вчера минах — дори не благоволи да се усмихне. Стои по анцуг, гледа ме като касиерка след последната смяна. Това ли ти е жена? Не ме разсмивай.
Ралица притвори очи. Разбира се — не се усмихнала. А че свекървата нахлу без предупреждение в осем сутринта в събота, когато тя работеше дистанционно, явно се броеше за мил жест.
— Преувеличаваш, — каза Радослав, този път по-тихо.
— Напротив, закъснях с реакцията си, — отсече майка му. — Мислиш ли, че е случайно как вече втори месец шепне по телефона и обръща екрана от теб? Или че характерът ѝ внезапно се е влошил от нищото? Не, синко. Такива жени първо се мръщят, после си подготвят резервен план и накрая идват с предложение „да разделим имуществото цивилизовано“. Много цивилизовано, особено когато става дума за твоя апартамент.
Пръстите на Ралица се впиха в дръжките на плика, докато не я заболяха. Твоя апартамент. Разбира се. А нейните спестявания за първоначалната вноска, допълнителната ѝ работа вечер, трите пропуснати отпуски — това сигурно беше просто атмосферно явление.
— И тя участваше финансово, — неуверено вметна Радослав.
— Стига! — избухна Йорданка Александрова. — „Участвала“. Чуваш ли се? Сготвила ти супа и вече е инвеститор? Ти работеше? Работеше. Нервите ти късаха ли се? Късаха се. Кредитът на чие име е? На твоето. И ако утре тя реши да тръшне вратата, познай кой ще вземе половината? Точно така — твоята амбициозна госпожица с маникюра и погледа на прокурор.
— И какво предлагаш? — попита той след кратка пауза.
— Да ме послушаш за веднъж. Прехвърляш жилището чрез дарение на мен. Точка. Темата приключва.
— Осъзнаваш ли как изглежда това?
— Чудесно изглежда — като майчина грижа. Аз съм ти майка, не съседката от петия етаж. Когато всичко се уталожи, ще ти го върна. Ще ти напиша завещание, ще го прехвърлим обратно — както искаш. Но сега имотът трябва да се измести от обсега ѝ. Ясно ли ти е?
Радослав замълча.
Ралица слушаше това мълчание и внезапно осъзна, че именно то я плаши най-много. Не думите на свекърва ѝ, не отровните намеци, не вечната намеса в живота им, а тази мека, безформена тишина на съпруга ѝ. Той не възразяваше. Не каза: „Това е безумие.“ Не удари по масата. Просто обмисляше предложението.
— Къде са документите? — попита делово Йорданка Александрова.
— Вкъщи, в чекмеджето, в една папка.
— Отлично. Утре тръгваме. Имам нотариус, ще уреди всичко без излишни приказки. Скъпо ще излезе, но тук не бива да се пести. И на Ралица — нито дума. Ще ѝ кажеш, че имаш спешна работа. Или изобщо няма да обясняваш. Голяма е, ще го преживее.
Ралица пристъпи тихо назад. После още една крачка. В главата ѝ вече не бучеше — напротив, всичко беше студено и ясно. Можеше да нахлуе в кухнята, да тресне плика на масата така, че млякото да подскочи, и да вдигне скандал, който входът щеше да обсъжда седмица. Можеше да припомни как Радослав осем месеца караше на случайни поръчки, докато тя издържаше дома, плащаше кредита и понасяше мрачното му настроение. Можеше да попита свекърва си кой я водеше по изследвания и чакаше с нея по болници, слушайки безкрайното: „Ралице, ти не солиш супата както трябва.“
Но какъв щеше да е резултатът? Щяха да се направят на неразбрали. Той щеше да каже, че е схванала погрешно. Майка му щеше да извърти очи и да се обяви за оклеветена. А на сутринта спокойно щяха да заминат и да опитат да осъществят плана си.
Тя безшумно излезе на площадката, изчака миг и после нарочно тресна входната врата, сякаш току-що се прибира.
— О, Раличке! — пропя веднага от кухнята Йорданка Александрова с гласа на човек, който преди секунди не е кроял семейна измама. — Ние тук си пием чай.
— Забелязах, — отвърна Ралица, влизайки вътре.
Сцената беше почти умилителна. Радослав държеше чашата си и изучаваше покривката така съсредоточено, сякаш по нея се беше появил смисълът на живота. Майка му седеше изправена, с вдигната брадичка и свити устни. На масата имаше буркан с кисели краставички — поредният символ на майчината ѝ всеотдайност.
— Много сте сериозни и двамата — отбеляза Ралица, докато събличаше якето си. — Заседание на кабинета ли провеждате?
— Какви ти министри, — усмихна се сухо свекървата. — Просто желая доброто на сина си. А ти защо си толкова пребледняла? Пак ли шефовете са се развихрили?
„Шефовете поне не нахлуват без покана“, едва не каза Ралица, но преглътна и спокойно отвърна:
— Уморена съм. Денят беше дълъг.
— Трябва да си по-мека, Ралице, — намеси се веднага Йорданка Александрова. — Все едно всички са ти длъжни. Жената трябва да носи топлина в дома, не да се разхожда като хладилник.
Ралица бавно постави плика на масата.
— Така ли? А мъжът сигурно е добре поне от време на време да не мълчи, когато майка му разпорежда какво да се случва в собствения му дом.
Радослав рязко вдигна глава.
