— В нашия род така се прави, — Зорница Велизарова попи устните си със салфетка и върху снежнобялата материя остана ярък отпечатък от евтино червило в агресивен цикламен нюанс. — По-младите организират юбилеите на по-възрастните. Това е въпрос на почит.
Погледнах към Явор Цветанов. Той невъзмутимо разрязваше пържолата си, без да вдигне очи. Познаваше отлично този майчин тембър — онзи, който означаваше: „Искам всичко от вас, при това незабавно.“
— Само да изясним нещо, — подех аз и оставих вилицата. — Кои точно сте „вие“ и най-вече — от чий бюджет ще се финансира този тържествен израз на уважение?
Свекърва ми въздъхна демонстративно. В тази въздишка се съдържаше трагедията на цяла една измислена аристокрация, която, между другото, никога не е съществувала в биографията ѝ. Цял живот Зорница Велизарова беше служител „Личен състав“ в кварталната поликлиника, но се държеше така, сякаш е проиграла фамилно имение на Лазурния бряг.
— Ралице, пак опираш до парите. Толкова е… еснафско, — изкриви устни тя и хвърли неодобрителен поглед към новия ми маникюр. — Говорим за духовност. За корени. Навършвам шейсет — това е сериозна дата. Искам да събера всички — леля Нели Пиринки от Правец, племенниците от Велико Търново, колежките ми от поликлиниката… Около трийсет души ще станем.
— Трийсет? — Явор най-сетне преглътна. — Мамо, банята ни е в състояние „свалени плочки и мухъл под тях“. Как си го представяш — празник за трийсет човека?
— Именно затова настоявам! — тя тресна с длан по масата. На пръста ѝ проблесна масивен пръстен с камък, голям почти колкото пъдпъдъче яйце. — Заровили сте се в битовизми! А юбилеят е свещен. Ресторантът вече съм го избрала — „Царски дом“. Интериорът е великолепен, гипсовите орнаменти ще ми подхождат на тена.
С Явор се спогледахме мълчаливо. „Царски дом“ беше от онези места, където дори цената на минералната вода те кара да преосмислиш жаждата си.
— Резервацията на чие име е? — попитах аз, усещайки как професионалният ми инстинкт на човек, който брои всяка стотинка, се активира.
— На твоето, естествено, — усмихна се тя и показа редица металокерамични коронки. — Гласът ти звучи представително. А и май шефката ти има карта за отстъпка там. Вече съм уведомила всички — гостите пристигат в петък. Ще отседнат при вас, разбира се. Няма да пращаме роднини в хотел, я. При нас такива неща не се правят.
Атмосферата за части от секундата се сгъсти. Явор внимателно подреди приборите си. Не повиши тон, не избухна. Просто придоби онзи спокоен, хладен вид, с който обикновено прекратяваш договор.
— Не, — каза той кратко.
— Как така „не“? — Зорница Велизарова замръзна с чашата чай на сантиметри от устните си.
— Няма да има „Царски дом“. Няма да има трийсет души в апартамента ни. И няма да плащаме личния ти спектакъл с нашите пари.
Тя бавно остави чашата. Порцеланът иззвънтя в чинийката като изстрел.
— Отказваш на майка си? — гласът ѝ потрепери, но в очите ѝ вече се надигаше буря, която обещаваше, че разговорът тепърва ще навлиза в съвсем друга посока.
