Бурята вече се разгръщаше в очите ѝ, а гласът ѝ зазвъня ниско и заплашително:
— На родната си майка в деня на празника ѝ? — изсъска тя. — Ралица, това е твое дело, нали? Ти го настройваш срещу мен. Разбира се, за твоите пари не ти е жал — стига да са за парцалки…
— Зорница Велизарова — отвърнах спокойно, без да повишавам тон, — нека говорим с числа, а не с внушения. Миналия месец, „по стара семейна традиция“, платихме престоя ви в санаториум, защото нервите ви били разклатени. Преди два дни поискахте пет хиляди лева за лекарства, а се прибрахте с нова чанта. Сега настоявате за тържество, което струва колкото три наши заплати. Това не е традиция. Това е финансова зависимост, която ни налагате.
— Безсрамница! — задъха се тя. — Яворе, чуваш ли я? Тя ми брои хапчетата!
— Виждам чантата, мамо — отвърна Явор Цветанов и посочи стола, където висеше лъскавият нов клъч от изкуствена кожа. — И видях разчетите. Имаме два варианта — каним те на вечеря в заведение, тримата. Или празнуваме у нас, ти готвиш, ние купуваме продуктите. Толкова можем.
Тя се изправи бавно. Умееше да напуска сцена с достойнство — гръбнакът изправен, брадичката леко повдигната.
— Ще съжалявате — каза на прага. — Скъперничеството е грях. А роднините… роднините няма да ви простят. Вече съм ги поканила.
Вратата се тръшна.
— Блъфира — промърмори Явор, връщайки се към изстиналата пържола. — Никого не е викала. Нели Пиринки няма пари за билети, а братовчедите от Велико Търново са по обекти.
Пуснах съдомиялната, но тревогата ми не утихваше. Подценявахме я. Това беше жена, която веднъж принуди кондуктор да ѝ се извини, задето поискал билет.
След три дни адът се отприщи.
Първо звънна Нели Пиринки.
— Раличке, миличка, ние сме на влак 045, седми вагон. Чакайте ни! Четирима сме, взех и внука — да види столицата. Зорница каза, че диванът ви се разтяга?
Затворих без дума.
Малко по-късно ме добавиха в чат със заглавие „ЮБИЛЕЙ НА КРАЛИЦАТА“. Двадесет и осем участници. Зорница Велизарова публикуваше снимки на ресторантско меню с коментари: „Есетра по царски — задължително“, „Само френски вина, Явор не понася евтини“.
Явор имаше алергия единствено към наглостта, но това не я интересуваше.
Подадох му телефона.
— Направила го е. Събрала е хората.
Той разтърка слепоочията си.
— Ако откажем да платим, ще вдигне сцена пред всички. Ще се разплаче, ще се хване за сърцето, ще разказва как сме я оставили без покрив. Разчита да ни стане неудобно.
— Социално изнудване — казах сухо. — Учебникарски пример. Ако отстъпим сега, следващото „така е прието“ ще бъде да ѝ прехвърлим апартамента.
По устните му премина крива усмивка.
— Иска традиции? Ще получи традиции.
Денят настъпи.
Ние не отидохме да посрещаме никого.
