Телефонът ѝ сигурно е прегрял от звънене, но ние бяхме изключили всичко и оставили света зад режима „Не ме безпокой“. Нито на гарата, нито където и да било се появихме. Явно Зорница Велизарова се беше оправила сама – или бе повикала такси, или бе впрегнала някоя от верните си „приятелки“ да посрещне родата.
Към вечерта спряхме пред ресторант „Царски дом“. Бях облякла най-строгата си рокля – черна, изчистена, като съдебна присъда. Явор Цветанов носеше тъмен костюм и изглеждаше необичайно спокоен.
Полилеите в залата хвърляха златиста светлина върху дългата маса. В центъра ѝ, като самопровъзгласена кралица, седеше Зорница Велизарова – в рокля с пайети, блестяща като люспите на екзотична риба. Около нея гъмжеше роднинска глъч. Нели Пиринки вече трупаше хайвер в чинията си с щедри движения, а племенниците разливаха водка, която очевидно не фигурираше в менюто – бутилката се подаваше изпод покривката.
Щом прекрачихме прага, шумът секна.
— Ето ги и благодетелите на празника! — разпери театрално ръце свекървата. — Децата ми! Закъсняхте! Трябва да почерпят за наказание!
— Здравей, мамо — отвърна Явор и се приближи, но без да я прегърне. Извади плик от вътрешния си джоб. — Честит юбилей.
— Остави тия официалности! Сядайте веднага! — подвикна тя към сервитьора. — Момче, носете топлото! Както съм поръчала. За всички – стекове от мраморно говеждо! И шампанско „Вдовица Клико“!
Младият сервитьор ни погледна несигурно.
— Извинете… потвърдена ли е поръчката? Сметката за банкета…
— Разбира се! — прекъсна го Зорница. — Синът ми ще плати. Нали имаш златна карта, Яворе?
Около масата настана напрегнато очакване. Нели Пиринки застина с хапка във въздуха.
Пристъпих напред, отворих спокойно клъча си и извадих малък бележник.
— Зорница Велизарова — гласът ми прозвуча ясно под високия таван. — С Явор решихме да се запознаем по-обстойно с родовите традиции.
— Какви традиции? Сядай да вечеряш!
— Нали вие настоявахте, че „така е прието“. Че трябва да се спазва обичаят. Според семейните ви истории, по линията на баща ви — търговец от втора гилдия, както обичате да подчертавате — юбилеят на родителя се поема от онова дете, което е получило наследство или солидна подкрепа.
Тишината стана плътна. Чуваше се само как мехурчетата в чашата на Нели пукат.
— Яворе — обърнах се към съпруга си, — майка ти дала ли ти е жилище?
— Не. Купихме си го сами — каза той отчетливо.
— Колата?
— Лизингът още върви.
— Образованието ти плати ли?
— Държавна поръчка. Работех като хамалин вечер.
Затворих бележника и погледнах свекърва си право в очите.
— Може би сте ни прехвърлили семейни диаманти? Ах, да… те бяха продадени, когато Явор беше на десет, за да си купите кожено палто.
— Как си позволяваш! — изсъска тя. — Пред всички!
— Има и друг стар обичай — намеси се Явор спокойно, без да отклонява поглед. — В старите търговски семейства онзи, който кани гости, сам поема разноските. Това е въпрос на чест. Нали така?
