— Лилия, стига вече! — гласът на Градимир Велизаров отекваше из тясната ни кухня. — Ти си счетоводител, мислиш с числа. Седни и сметни. Вноската по колата ни гълта по трийсет хиляди лева. Ипотеката — още четирийсет. За ремонта на вилата на майка ми всеки месец хвърляме по двайсет — покривът тече, ако не го сменим, всичко ще мухляса. И ти ми говориш за море? За Малдивите? С какво? Да минем на хляб и вода ли?
Той крачеше напред-назад, отваряше шкафове без причина, тряскаше вратички, сипваше си вода и после я изливаше в мивката. Погледът му упорито отбягваше моя, сякаш аз бях данъчен инспектор, дошъл на проверка.
Седях приведена над лаптопа. На екрана — лазурна вода, фин бял пясък и палми, надвесени над бунгала. Това не беше просто оферта от туроператор. Това беше спасителният пояс, за който се държах три години.
— Градимир — казах тихо, овладявайки гласа си, — аз съм ги заделила тези пари. Не съм пипала бонусите си. Носех си храна от вкъщи. Поемах допълнителни баланси на три фирми вечер, докато ти спеше. В отделна сметка имам триста хиляди лева. Достатъчни са. Пресметнала съм всичко. Колата може да почака. Вилата на майка ти няма да рухне за две седмици — керемидите още държат. Нуждаем се от почивка. Пет години не сме били никъде, откакто подписахме ипотеката. Ти си напрегнат, избухваш за дреболии. Аз съм на ръба — клепачът ми трепери от нерви. Трябва да останем насаме, да си припомним, че сме семейство, а не двама квартиранти, които изплащат кредити.
— Не всичко опира до пари! — сопна се той, а чашата в ръката му издрънча. — На работа е хаос! Предаваме обект. Главният изпълнител натиска. Шефът няма да ме пусне. Как да замина да си препичам корема, когато сроковете горят? Ще ме изхвърлят и тогава сбогом и на Малдивите, и на жилището!
— Но миналата седмица каза, че имате затишие… че сте приключили…
— Обстоятелствата се промениха! — прекъсна ме той, поруменял. — Клиентът изиска корекции, всичко се връща за доработка. Край на темата. Тази година море няма. За майските ще идем на вилата — ще помогнем в градината, оранжерията трябва да се стегне. Ще запалим скара, чист въздух, гора. Това не е ли почивка?
— За мен не е… — прошепнах, докато сълзите напираха. — Там не си почивам. Там копая, плевя и готвя за цялата ти рода. Искам да лежа на плажа и да не правя нищо.
— Много искаш! — юмрукът му тресна по масата. — Егоизъм! Само „аз, аз“. А аз имам спешна командировка. В Плевен. Две седмици — инспекция на обекти. Изпращат ме отгоре. Така че остани си вкъщи и не мърмори. И между другото — преведи ми пари от твоята „малдивска“ сметка. За билети и хотел.
— Как така? — онемях. — Нали фирмата плаща командировките?
— Възстановяват ги после, срещу фактури. Сега трябва аз да ги извадя. Хотелът е четири звезди, има представителни вечери с партньори… Няма да седна с шефовете да ям юфка. Трябва да изглеждам на ниво.
— Колко? — гласът ми едва се чу.
— Двеста хиляди лева.
— Двеста? Това са две трети от спестяванията ми! Това е почивката ми!
— Ще ти ги върна. Казах ти — фирмата ще възстанови всичко до стотинка, плюс дневните. Нима не вярваш на съпруга си?
Погледна ме укорително, сякаш съм го обидила незаслужено. И аз се почувствах виновна. Той заминава да работи, на студ, далеч от дома. А аз настоявам за пясък и коктейли.
Преведох му сумата. Двеста хиляди. Пръстите ми трепереха, когато натиснах „Изпрати“.
Десет години бяхме заедно. Градимир винаги е бил опора — малко рязък, спестовен до крайност, но надежден. Поне така вярвах.
На следващата сутрин стягах куфара му.
— Не тъгувай, Лили — усмихна се той, нахлузвайки палтото си. Миришеше на „Dior Sauvage“, който му подарих за Нова година, спестявайки от себе си. — Ще се обаждам, но знаеш как е в Плевен — обектите са извън града, връзката прекъсва. Ако съм недостъпен, не се притеснявай.
— Пази се — оправих шалa му. — Обличай се топло. Може още да има сняг.
— Спокойно, взех си термобельо.
Кимнах и затворих ципа на куфара, но погледът ми се спря на нещо необичайно в страничния джоб и аз вече отварях уста да попитам какво търси там.
