Думите му продължаваха да кънтят в главата ми като ръждив звънец.
„Ти не си изкарала тази почивка. Седи си у дома.“
„Егоистка.“
„Няма пари.“
Градимир ме гледаше в очите, докато изричаше тези лъжи. А вероятно още тогава си е представял как маже гърба на Нели със слънцезащитен крем под палмите.
Тялото ми започна да трепери. Първо едва забележимо, после неудържимо, сякаш бях с висока температура. Порцелановата чаша тракаше в зъбите ми.
Изтичах до банята. Повърнах.
Студената вода от чешмата пареше по лицето ми. Вдигнах поглед към огледалото.
Оттам ме гледаше жена със землист цвят на кожата, подпухнали червени очи и фини бръчки около устата. „Лелка“ – така вероятно ме виждаше Нели.
А тя? Млада. Стегната. Усмихната безгрижно.
Разбира се. Защо му е съпруга с ипотека, грижи и отговорности? С мен има сметки, ремонти, болнави роднини. С Нели има купон. Фойерверки. Безкрайно лято.
И кой финансира спектакъла? Лилия Радославова.
Върнах се пред лаптопа. Ръцете ми все още трепереха, но умът ми беше станал кристално ясен. Леден.
Направих снимка на екрана. После още една. Запазих кадрите.
Записах и видео, докато преглеждах профила на Нели – шампанско в бизнес класа, огромно легло с хавлиени лебеди, Градимир я носи на ръце към тюркоазената вода. Усмивката му – широка, безгрижна. Така не се беше усмихвал на мен от години.
После влязох в онлайн банкирането.
Автокредитът за черния му идол – „Тойота Ленд Крузер 200“ – беше изцяло на мое име. Остатъкът: 800 000 лева. Той ми превеждаше вноските, но длъжник по договора бях аз.
Ипотеката – обща. Той титуляр, аз съдлъжник.
Сметката, по която преведох онези 200 000 лева… нула. Средствата бяха изтеглени към туристическа агенция.
Седях в тъмната кухня и виех тихо в кърпа, за да не будя съседите. Болката беше животинска, първична.
Нещо в мен се прекърши. Онази доверчива, всеотдайна Лилия, която вярваше в брак и вярност, угасна.
На нейно място се роди друга.
Студена. Безпощадна. Методична.
Сутринта станах различен човек.
Сълзите ги нямаше. Беше останала само гъста, черна омраза. И план.
Докато те отпиваха коктейли на плажа и вероятно се шегуваха за моя сметка, аз вече подреждах фигурите.
„Лохът не е мамонт“ – сигурно така се смееха.
Добре.
Ще ви осигуря такъв „рай“, че ще усетите студа на Козлодуй дори под екваториалното слънце.
Градимир беше пропуснал една подробност.
Преди година, когато замина за дълга командировка, ми издаде генерално пълномощно за колата. „За всеки случай – ако трябва да подновиш застраховка, технически преглед или ако спешно потрябват пари.“ Срок – три години. С право на продажба.
А автомобилът беше неговата гордост. Черният „танк“, който лъскаше всяка неделя.
Облякох се внимателно – строг панталонен костюм, високи токчета, алени устни. Бойна броня.
Събрах документите: големия и малкия талон, пълномощното, резервните ключове.
Отидох в автокъща за изкупуване, където работеше мой бивш състудент – Орлин Вълков.
— Орлине, трябва да продам „Крузъра“. Днес.
Той огледа машината и подсвирна.
— Лили, това е звяр. Градимир знае ли?
— Замина извънредно. Нужни са му средства. Спешно. — Погледът ми не трепна.
— Имаш ли пълномощно?
— Генерално.
— Ще ти предложа по-ниска цена заради бързината. Четири милиона. Пазарната е повече, но салонът трябва да печели.
— Съгласна съм.
Два часа по-късно държах тежка чанта. Четири милиона лева в брой. Теглото им беше особено – като концентрирано възмездие.
Първо отидох в банката. Закрих автокредита – 800 000 лева. Получих документ за пълно погасяване.
Останалите 3 200 000 внесох по лична сметка на мое име – отделна, до която Градимир нямаше достъп.
После се прибрах.
Повиках товарно такси.
Събрах всичките му вещи. Абсолютно всичко. Скъпите костюми. Колекцията въдици, за които се хвалеше. Конзолата за игри. Лаптопа. Дори любимата му чаша.
Подредих ги в кашони.
— Адрес? — попита куриерът.
— Област Плевен, град Козлодуй, улица „Ленин“, номер 1. За Радка Каменар.
Нека майка му посрещне блудния си син. Нали копнееше за „чист въздух и спокойствие“.
След това извиках ключар.
— Смяна на всички брави. Искам най-сигурните. И аларма.
— Някой опитвал ли е да влиза? — попита той.
— Плъхове — отвърнах сухо.
Но това беше само началото.
Черешката на тортата тепърва предстоеше.
Знаех паролата за електронната му поща — беше елементарна, датата на моя рожден ден, защото дори предателството му носеше моя отпечатък.
