Ралица Овчар гладеше прането, когато мобилният ѝ телефон иззвъня пронизително. Тя побърза да приеме обаждането, без дори да погледне дисплея. Само хвърли кратък поглед към съпруга си, който подремваше на дивана. Той не се събуди, а единствено се обърна към стената и продължи да диша равномерно.
— Ало, Ралица? — чу се познат мъжки глас.
Сърцето ѝ подскочи толкова силно, че сякаш заседна в гърлото ѝ. Ударите му отекваха глухо и учестено. Ако телевизорът не шумеше в ъгъла, вероятно щеше да събуди Теодор Костов само с туптенето си. Думите заседнаха в устата ѝ.
— Липсваш ми. Не издържах повече да чакам. Постоянно си в мислите ми. Хайде да се видим — продължи гласът, мек и настойчив.
Ралица излезе тихо в коридора и внимателно притвори вратата зад себе си. Облегна се на стената, а коленете ѝ омекнаха, сякаш щяха да я предадат.
— Ралица, чуваш ли ме? — гласът я зовеше, примамваше я и едновременно я плашеше с това, че е реален.
Не биваше да вдига. Трябваше първо да види кой звъни. Защо не погледна екрана?
Тя се бе опитвала да изтрие всичко от съзнанието си — него, онази безразсъдна нощ, слабостта си. Повтаряше си, че има стабилен брак, че до нея стои добър и сигурен мъж, с когото са заедно от години. Че не ѝ трябва никой друг.
С бъдещия си съпруг бяха съученици. Теодор Костов беше отличник, печелеше олимпиади по математика и физика. В гимназията сложи очила и съучениците му лепнаха прякора „Безухов“ — не без основание. Спокоен, леко закръглен, с румени бузи, той напомняше герой от класически роман.
Както повечето момичета в класа, Ралица никога не го възприемаше като обект на влюбване. Да я подсети за решение на трудна задача или да ѝ помогне на контролно — да. Но сърцето ѝ търсеше друг тип момчета: самоуверени, спортни, чаровни, с чувство за хумор и лека доза дързост.
Години по-късно случайна среща на улицата ги събра отново. Заговориха се, припомниха си съученици и смешни случки. Теодор вече носеше лещи. „Всъщност е симпатичен“, помисли си тогава тя с изненада.
Той беше завършил университет в София, а Ралица още следваше медицина в последен курс. Размениха си телефони уж покрай предстоящата среща на випуска — бяха минали пет години от дипломирането им. Теодор обеща да ѝ съобщи подробности. Тя му даде номера си, макар че изобщо не възнамеряваше да ходи. И бързо го извади от мислите си.
Само че няколко дни по-късно той се обади и я покани на кино. В живота ѝ се появяваха мъже, но нищо сериозно не се задържаше. Онези, които харесваше, не ѝ обръщаха внимание или избираха други. А тези, които я търсеха, не палеха нищо в нея.
— Излез с него, иначе ще си останеш стара мома — повтаряше майка ѝ с полуусмивка.
И тя прие поканата. От киното започна всичко. Скоро Теодор ѝ призна любовта си и ѝ предложи брак. До него беше спокойно и предвидимо. Работеше в голяма компания, говореше се за бързо израстване и стабилно бъдеще.
— Какво се чудиш? Вземи го и си го моделирай както искаш — посъветва я майка ѝ.
Ралица се съгласи.
Животът им потече равномерно. Ако избухваха спорове, те най-често тръгваха от нея. След време се роди дъщеря им. Свекървата не се месеше в брака им, но с готовност гледаше внучката при нужда. И родителите на Ралица винаги откликваха.
За второ дете тя така и не събра смелост. Между нея и Теодор никога не е имало бурна страст. Дори в леглото той беше по-скоро сдържан, отколкото пламенен. Понякога ѝ се струваше, че интимността им е прекалено рядка и еднообразна. Но пък му имаше доверие — от онези мъже е, които не кривват. В работата си тя често слушаше разплакани колежки и пациентки да разказват за изневери, разводи и колко трудно се отглеждат деца без баща.
Дъщеря им порасна, завърши училище и пое по свой път. Не избра нито медицината, нито корпоративния свят на баща си. Замина да учи дизайн в София и живееше динамично, почти бохемски. Когато Ралица ѝ се обаждаше да я пита има ли нужда от пари или от нещо друго, разговорите им все по-често започваха да придобиват особен тон, който щеше да промени много неща.
