Уморени, но все още опиянени един от друг, те останаха дълго неподвижни, с преплетени пръсти, сякаш ако се пуснат, магията ще се разпилее. Дъхът им постепенно се успокояваше, а реалността неумолимо напомняше за себе си.
Часовете до раздялата се топяха. Конференцията беше приключила, а стаите в скъпия хотел трябваше да бъдат освободени преди обяд. След няколко часа всеки щеше да поеме по своя път – към различни градове, към различни животи, според вече купените билети.
— Нека останем още ден. Ще уредя всичко с рецепцията — предложи Захари Маришки, без да пуска ръката ѝ.
— А билетите? — гласът ѝ прозвуча по-тихо, отколкото ѝ се искаше.
— Ще вземем нови. Нима ще си тръгнем така? Не искам да те губя… не мога — настоя той, а в очите му се четеше отчаяние.
Думи като тези разтапят и най-разумната жена.
Но Ралица Овчар знаеше, че подобни истории рядко имат продължение извън стените на хотелска стая.
— Омъжена съм — прошепна тя, сякаш това можеше да върне всичко на мястото му.
— Не си щастлива с него. Усещам го.
— Не е така. — Тя рязко се надигна и започна да се облича. — Побързай. След час и половина ти е влакът.
Не го попита дали има семейство. Нямаше значение. След малко щяха да се разделят, вероятно завинаги. Тя щеше да се прибере у дома и да заключи тази нощ в най-дълбокото чекмедже на паметта си.
В собствената си стая Ралица се освежи, подреди багажа си и внимателно затвори куфара. Съквартирантката ѝ я изгледа укорително, но премълча. И това ѝ стигаше.
Тя напусна хотела по-рано от необходимото. Реши да изчака на гарата — имаше нужда от време, за да подреди мислите си. Трябваше да се върне към обичайния ритъм и да изтрие случилото се. Но как се заличава нощ, когато кожата още помни допира, а устните — горчиво-сладкия вкус на целувките?
Във влака постепенно дишането ѝ се уравновеси. „Забрави. Изхвърли го от съзнанието си“, повтаряше си тя като заклинание.
На перона в София я чакаше Теодор Костов. Докато пътуваха към дома, той я разпитваше за конференцията, ала скоро разговорът се насочи към неговите служебни новини. Ралица кимаше разсеяно. Седеше със затворени очи и се опитваше да изтрие образа на Захари.
Същата нощ Теодор я прегърна.
— Извинявай… ужасно съм изморена — прошепна тя и се извърна на другата страна.
Дните отново потекоха по старото русло. Работа, домакинство, ангажименти. Споменът за Захари постепенно избледня, изгуби яркостта си. А когато внезапно нахлуеше в съзнанието ѝ, тя го прогонваше с усилие.
Веднъж, когато отстъпи пред съпруга си, едва сдържа сълзите си. Разочарованието я проряза болезнено. Оттогава всяка вечер я изпълваше с напрежение. Нарочно се застояваше до късно — намираше си работа, измисляше задачи — само и само да заспи, преди Теодор да посегне към нея.
И тогава телефонът иззвъня.
Един-единствен звук разклати внимателно подредения ѝ свят. Гласът на Захари събуди всичко, което тя се беше опитала да приспи.
— В София съм — каза той тихо.
Сърцето ѝ заби в гърлото.
— Не мога без теб. Настанил съм се в „Берг Хаус“, близо до вас. Ще те чакам във фоайето. Ела, когато можеш.
Тя не отговори. Просто прекъсна. Остана облегната на стената, опитвайки се да овладее дишането си. После се върна при дъската за гладене и механично продължи да изглажда ризите. Няма да отиде. Няма.
— Май съм задрямал — протегна се сънливо Теодор. — Някой звъня ли?
— Не, от телевизора беше — отвърна тя, без да го погледне, и подреди изгладеното пране.
— Огладнях. Да хапнем?
Тя затопли обяда, подреди масата, движеше се като насън. Не смееше да срещне очите му — вината я задушаваше.
— Защо не ядеш? — попита той след малко.
Ралица вдигна поглед. Теодор я наблюдаваше втренчено.
— Ще изляза за малко до Ива Велизарова. Обади се — Боян Рилски е настинал, иска да го чуя как кашля — изрече бързо.
— Разбира се. — Той продължи да се храни, но изведнъж спря. — Чакай… нали каза, че никой не е звънял?
Тя стана от масата и отиде да се преоблече. Нямаше сили да измисля нови лъжи.
„Какво правя? Това е нечестно. Теодор не го заслужава…“ — мислите ѝ се блъскаха една в друга. И все пак нещо необяснимо я теглеше към вратата.
„Само ще го видя. Само за миг. Ще му кажа, че между нас нищо не може да има и всичко трябва да остане в миналото.“
