Думите ѝ кънтяха в съзнанието, докато слизаше по стълбите: че всичко е свършило, че няма път назад, че това е последната среща. Повтаряше си го настойчиво, сякаш можеше да убеди сърцето си със сухи доводи.
Теодор се появи в антрето, но тя вече беше облякла палтото си и изскочи навън. Видя в очите му съмнение — беше разбрал. Никога не умееше да прикрива истината. „И без това е късно за поправки“, мина ѝ през ума.
Спря пред входа на хотела. Вратата беше на няколко крачки. Все още можеше да се обърне и да се прибере у дома. Или да прекрачи прага, да застане срещу Захари Маришки и спокойно да му каже да изчезне от живота ѝ, да не се връща повече, да не разрушава онова, което е изградила.
Той я видя през широките стъкла на фоайето и излезе навън. Когато пръстите му обгърнаха ръката ѝ, по тялото ѝ премина тръпка, а гърдите ѝ се изпълниха с болезнено сладко вълнение.
— Ела с мен. Без теб не мога да дишам — прошепна Захари до косите ѝ.
— Тръгни си. Забрави ме — отвърна тя тихо, но тялото ѝ издаваше друго; не отстъпваше, не се откъсваше.
Разделиха се едва призори.
— Време е — каза тя, когато небето започна да просветлява.
— Ще те чакам. Влакът ми е в пет следобед.
Когато се прибра, Теодор седеше на дивана в тъмната всекидневна. По начина, по който я погледна, разбра, че не е мигнал. Събу ботушите си и, без да сваля палтото, седна до него.
— Обичаш ли го? Искаш ли да си тръгнеш от мен? — наруши тишината той.
Тя не намери отговор. Какво можеше да каже? Не изпитваше срам. Любовта не е престъпление. Ако си тръгнеше със Захари и нещата не потръгнеха? А ако останеше — как да живее до човек, към когото не чувства нищо, дори вина? Защо чувството беше дошло толкова късно? Можеше да продължи така — да пази спомените като тайна рана и след години да съжалява, че не е посмяла да бъде щастлива. Нека щастието е кратко, като проблясък. По-добре миг светлина, отколкото цял живот в сянка. Да я осъдят — само онзи, който никога не е обичал или е имал късмета да срещне навреме своята половина, има право да хвърля камъни.
Дълго седяха безмълвни. Всеки потънал в собствената си болка.
— Ралица, не ме оставяй. Ще се изгубя без теб… — прошепна внезапно Теодор Костов.
„И наистина ще се изгуби“, помисли си тя.
— Хайде да си легнем.
На сутринта тя изключи телефона си, за да не може Захари да я потърси. Теодор се движеше из дома като сянка, наблюдаваше я крадешком. Ралица Овчар се зае с домакинската работа с престорено спокойствие, сякаш нощта не беше съществувала. Той се опитваше да помага, но чашите се изплъзваха от ръцете му, предметите падаха.
— Стига! Няма да си тръгвам — сопна се тя, раздразнена повече от себе си.
И все пак погледът ѝ непрекъснато търсеше часовника. Минутите се нижеха безмилостно. „Скоро ще замине и всичко ще приключи“, убеждаваше се. Но когато стрелките се приближиха до пет, не издържа. Грабна палтото си и изхвърча навън.
— Ралица! — извика след нея Теодор.
— Прости ми! — отвърна тя, без да се обърне.
На гарата вече съобщаваха тръгването. Тя вървеше покрай вагоните, взираше се в осветените прозорци, зад които лицата се размиваха в ранния здрач. Композицията потрепери и потегли. Ралица затича, без да усеща настилката под краката си, без да откъсва поглед от светлинките. Сякаш някога вече беше преживявала същото — дали в друг живот, или в нечий чужд разказ.
В един от прозорците се появи лицето на Захари. Той я видя. В следващия миг влакът изскърца и спря рязко след няколко метра. Вратата на вагона се отвори и той скочи на перона. Отвътре се разнесоха възмутени гласове, някой заплаши с глоба.
— Знаех, че ще дойдеш — прошепна той, обсипвайки с целувки клепачите и бузите ѝ, притискайки я силно към себе си.
— А сега? Какво ще стане с нас? — едва изрече тя през сълзи.
— Ще се справим. Обичам те.
Влакът отново набра скорост и изчезна в тъмнината, а двамата останаха на перона, вплетени един в друг, неспособни да се разделят.
„Опитвах се да преговарям със сърцето си — да му обясня, че е време да спре да ме измъчва. Че понякога не се получава, че хората се разминават. Молех го да го пусне, да престане да го връща в мислите ми. Болеше. Не разбираше ли, че щом той живее в мен, а не до мен, раната не зараства? Ту исках да го забравя, ту да го пазя завинаги. Дълго се молех — почти на колене — но надпреварата между живота ми с него и живота ми без него продължаваше.“
Ростислав Данаилов, „Ако знаеше само…“
