Когато Ралица ѝ звънеше и я разпитваше дали има нужда от средства, момичето със смях отказваше. Обясняваше ѝ, че двете баби водят своеобразно съревнование – коя ще докаже по-щедро обичта си към единствената внучка. И наистина – глезеха я без мярка. Навремето свекървата бе убеждавала Ралица да роди второ дете, за да има „по едно внуче за всяка“. Тя обаче никога не съжали, че е останала само с едно. Понякога дори се чудеше как изобщо се беше появила Ива при хладното отношение на Теодор Костов към интимността.
Годините се нижеха равномерно. Преди около шест месеца обаче в живота ѝ настъпи промяна – назначиха я за управител на поликлиниката след пенсионирането на досегашния ръководител. Новата длъжност я погълна изцяло. Срещи, отчети, административни казуси, командировки и професионални форуми изпълниха ежедневието ѝ до краен предел.
Именно на една такава конференция срещна Захари Маришки.
Сред множеството дами в залата мъжете се брояха на пръсти, а той изпъкваше още с влизането си – висок, стегнат, с безупречен външен вид и спокойна увереност. По-възрастните лекарки се отнасяха към него уж по майчински, но не пропускаха да му се усмихват по-особено. По-младите откровено търсеха вниманието му – настаняваха се до него в ресторанта, смееха се прекалено високо на думите му, докосваха го уж случайно.
Форумът завърши с тържествен коктейл. Ралица възнамеряваше да си тръгне по-рано и да се прибере. Не обичаше алкохол, нито шумни събирания. Съквартирантката ѝ в хотела обаче настоя да остане.
– Най-ценните контакти се създават точно на такива събития – каза тя с опитен тон. – Никога не знаеш кой може да се окаже важен за теб утре. Поддържай връзките си.
Така Ралица се съгласи.
Домакинът произнесе продължителна реч – поздрави участниците, благодари на лекторите, изтъкна значението на срещата. Някои от присъстващите не издържаха и започнаха да отпиват от чашите си, преди още той да е приключил. Час по-късно уважаваните началници на клиники трудно можеха да бъдат разпознати – разведрени от виното, разказваха пикантни случки от практиката си, които звучаха повече като вицове. Медиците рядко имат табута помежду си.
Ралица само докосна устните си до чашата – колкото да не прави впечатление. Смееше се искрено на историите, но умът ѝ оставаше ясен. Когато музиката засвири по-силно и част от гостите излязоха на дансинга, тя се отдръпна към стената, оглеждайки удобен момент да се измъкне. Вече съжаляваше, че не си бе тръгнала.
– И на вас ли ви дотегна? – чу до себе си гласа на Захари. – Какво ще кажете да се спасим от този шум?
Предложението ѝ подейства като глътка въздух. Без колебание напуснаха залата.
В асансьора, после по дългия коридор с мек зелен килим, той ѝ разказваше за болницата, в която работи, за плановете си, за амбициите. Отдалеч достигаха приглушени акорди и смях.
– Елате при мен за малко – предложи неочаквано. – Получих бутилка френско вино като подарък, а няма с кого да я отворя. И не ви довърших най-интересната част от историята си.
Тя се съгласи почти без размисъл. Може би не ѝ се искаше да остава сама в стаята. А може би просто той ѝ беше приятен. Улавяше в погледа му онова особено внимание, което жените усещат без думи.
Стаята му беше огледална на нейната – същото разположение, същите тежки завеси. Той наля вино и продължи разговора, но думите постепенно изгубиха значение. От банкетната зала долиташе позната бавна мелодия. Захари замлъкна, заслушан. През прозореца нощна София проблясваше в разноцветни светлини.
Когато я целуна, Ралица не се отдръпна.
Следващият ясен спомен беше как лежи до него, а мислите ѝ се разпадат. Изведнъж целият ѝ предишен живот ѝ се стори монотонен, лишен от цвят. С Теодор никога не бе изпитвала подобна стихия. В прегръдките на Захари всичко изчезна – отговорности, правила, страхове. Ту се издигаше на прилив от емоции под напора на ласките и жадните целувки, ту пропадаше в бездънна дълбочина, от която не желаеше да изплува.
Музиката отдавна беше утихнала, коридорите притихнаха, а нощта зад прозореца ставаше все по-гъста и неподвижна.
