След като документите за развод бяха подадени, бившият съпруг беше убеден, че може да остави жена си без дом и без средства — но го очакваше изненада.
Ясмина Руменова вече десетина минути лъскаше едни и същи чаши. Ръцете ѝ леко потреперваха, а мислите ѝ се блъскаха без посока. В съзнанието ѝ отново и отново отекваха думите на Любомир Странджански:
„Подадох молба за развод. Къщата остава за мен, както и парите. Знаеш много добре — всичко е записано на мое име.“
Тридесет и две години брак. Тридесет и две. И всичко приключи с едно небрежно изречение. Дори не го каза на вечеря. Просто го подхвърли, докато прибираше някакви папки в служебната си чанта.
Телефонът иззвъня и я накара да подскочи. Обаждаше се синът ѝ — Мартин Чавдаров.
— Мамо, как си? — тревогата в гласа му беше очевидна.
— Добре съм — преглътна тя буцата в гърлото си. — Няма нищо.
— Татко ми се обади. Вярно ли е?
— Да.
— Боже, мамо, как можеш да говориш толкова спокойно? Той… той иска да се разведе с теб!
— А какво очакваш да направя, Марти? Да викам? Да правя сцени?
Ясмина подреди чашата обратно на рафта. В продължение на три десетилетия ги беше подреждала по размер — Любомир държеше всичко да бъде изрядно.
— Каза, че къщата и сметките са негови — прошепна тя.
— Как така негови? Всичко сте градили заедно!
— Заедно… — усмивката ѝ беше горчива. — Само че документите са на негово име.
На вратата се позвъни. На прага стоеше Гергана Лъвова — съседката и единствената приятелка, която не се беше отдръпнала през годините, въпреки затворения характер на Любомир.
— Ясмина! — тя я прегърна силно. — Всички вече говорят. Този твой мъж…
— Какво говорят? — едва изрече Ясмина.
— Радка Бонева от другия вход го е видяла с по-млада жена. Оглеждали нов апартамент в нова кооперация. Чула го да казва: „След развода ще се нанесем тук.“
Ясмина се облегна на стената. Нещо вътре в нея сякаш се пречупи.
— Значи има друга?
— Не знаеше ли? — Гергана закри устата си с ръка. — Ох, прости ми…
Същата нощ Ясмина не мигна. Преглеждаше стари албуми. Сватбената снимка — тя в семпла бяла рокля, сияеща от щастие. Първата им почивка на морето. Малкият Мартин в ръцете на баща си. От последните пет години почти нямаше общи кадри — само Любомир по конференции, командировки, служебни събития.
На сутринта забеляза, че касата в кабинета му е отворена. Всички важни документи липсваха. Нямаше ги дори нотариалните актове за къщата, която бяха строили заедно. Спомни си как носеше тухли, как избираше тапети, как внасяше цялата си учителска заплата за строежа.
— Няма да се предам толкова лесно — каза тя на отражението си в огледалото.
В кантората на адвокатката беше прохладно и ухаеше на кафе.
— Казвам се Евелина Вълкова — представи се тя. — Разкажете ми подробно.
Ясмина говореше накъсано, на моменти спираше, за да овладее гласа си:
— Винаги съм вярвала, че сме семейство… не съм обръщала внимание на документите…
— Много жени постъпват така — кимна адвокатката. — Но имам и добра новина. Дори всичко да е вписано на името на съпруга ви, по закон имуществото, придобито по време на брака, се поделя поравно.
— Наистина ли? — очите на Ясмина светнаха. — Той твърди, че…
— Разбира се, че ще твърди подобно нещо — усмихна се Евелина. — Това е обичайна тактика. Разполагате ли с някакви разписки, фактури, доказателства за вложени средства?
Когато се прибра, Ясмина преобърна дома си. В стара кутия откри касови бележки за строителни материали и разписки, подписани от Любомир, когато „временно“ беше взимал пари от нея за общия им бизнес. Тя пазеше всичко — навик от учителската професия да архивира всеки документ.
Телефонът отново звънна.
— Какво си намислила? — гласът на Любомир звучеше студено. — Чух, че си ходила при адвокат.
— Откъде знаеш?
— Няма значение. Слушай, Ясмина — тонът му омекна. — Защо ни е тази война? Нека се разделим цивилизовано. Ще ти оставя малка сума, колкото да започнеш начисто.
— Малка сума? — пръстите ѝ се впиха в слушалката. — А какво ще стане с половината от къщата и с нашия общ бизнес?
