Около половин час по-късно вратата зад съдийската стая се отвори и всички в залата се изправиха. Съдията зае мястото си и с равен, лишен от емоции глас започна да чете решението:
— Съдът признава правото на Ясмина Руменова Странджанска върху половината от имуществото, придобито по време на брака, включително семейната къща, банковите средства и дружествения дял…
Любомир Странджански рязко скочи на крака.
— Това е абсурд! Ще обжалвам!
— Имате това право — отвърна спокойно съдията. — Но постановлението влиза в сила незабавно.
Шест месеца по-късно Ясмина седеше в своята част от къщата и месеше тесто за блатове. След официалната подялба имотът бе вписан като два самостоятелни апартамента с отделни входове. В началото ѝ се струваше странно да живее стена до стена с миналото си, но постепенно свикна. А и Любомир почти не се мяркаше — беше се нанесъл при Ива Данаилова.
Телефонът ѝ изписука — нова поръчка от близкото кафене. Още една торта за утре. Ясмина се усмихна на себе си. Кой би предположил, че онова, което някога правеше само за удоволствие, ще се превърне в доходоносно занимание?
Звънецът прекъсна мислите ѝ. На прага стоеше Мартин Чавдаров с огромен букет в ръце.
— Честит рожден ден, мамо!
— Марти! — тя го прегърна силно. — Благодаря ти, миличък!
— Как си? Виждам, пак си в брашно — кимна към ръцете ѝ.
— Затрупана съм с работа! Представяш ли си — графикът ми е запълнен за две седмици напред!
— Гордея се с теб — каза той и седна. — Баща ми не ти ли създава проблеми?
Ясмина разбърка крема и поклати глава.
— Миналата седмица дойде. Скарал се с Ива.
— И?
— Представи си, предложи да се върне. Каза: „Яси, защо се разделихме така глупаво? Нека започнем отначало.“
— И ти какво му отвърна?
— Че е закъснял. Че най-сетне съм открила коя съм.
Мартин се засмя доволно и отмъкна парченце сурово тесто.
— Наистина се изправи на крака. Не вярвах, че ще го направиш толкова уверено.
— И аз не вярвах — призна тя тихо. — Понякога нещастието те блъсва, за да те изведе на по-добро място.
Вечерта домът ѝ се изпълни с хора — колежки от колежа, нови познати от сладкарския курс, съседката Гергана Лъвова. В обновения хол светеха лампи, които замениха старите тежки полилеи. След развода Ясмина беше преобразила пространството — махна тъмните тапети, изхвърли масивните шкафове. Любомир винаги настояваше за плътни завеси и тежки мебели. Тя искаше светлина и въздух.
— За рожденичката! — вдигна чаша Гергана. — За нашата смела жена!
— Не преувеличавайте… — засмя се смутено Ясмина.
— Никакво преувеличение — намеси се Белла Радева. — Колко жени търпят с години. Ти намери сили да промениш живота си.
Когато и последният гост си тръгна, Ясмина се отпусна на дивана с чаша чай. Тъкмо се наслаждаваше на тишината, когато отново позвъниха. На прага стоеше Любомир с кутия бонбони.
— Честит рожден ден — измърмори той.
— Благодаря — отвърна тя, без да го кани вътре.
— Можем ли да поговорим?
— За какво?
— Липсваш ми, Яси.
Тя го огледа внимателно. Беше отслабнал, лицето му бе повяхнало. Но в погледа му още се четеше онази пресметливост.
— А Ива?
— Разделихме се. Не беше това, което търсех.
— А аз съм? — усмивката ѝ беше спокойна. — Любомире, вече имам свой път.
— Какъв път? Да печеш торти? — подхвърли иронично.
— Да, и торти. Имам приятели, ходя на хор, планирам пътувания. Чувствам се добре.
— Без мен?
— Представи си. Трийсет и две години живях заради теб. Сега искам да живея заради себе си.
Той ѝ подаде кутията и без дума се обърна. Ясмина затвори вратата и се облегна на нея.
— Успях — прошепна. — Наистина успях.
На следващата сутрин телефонът я събуди рано. Поръчка за сватбена торта за трийсет души.
— Ще бъде ли готова за събота? — попита млад женски глас.
— Разбира се — отговори уверено тя. — Справям се с всичко.
Отвори прозореца. Пролетното слънце заля стаята. Пред нея се редяха планове — професионален курс по сладкарство, пътуване до морето с приятелки, а скоро и среща с първото ѝ внуче, което Мартин очакваше.
Ясмина погледна към небето и се усмихна.
— Кой би повярвал — прошепна, — че на петдесет и пет животът тепърва започва.
