— Какъв общ бизнес? — разсмя се презрително Любомир. — За какво изобщо говориш? Ти си пенсионирана преподавателка. Какъв ти бизнес?
— Вложила съм свои средства. Имам разписки.
— Разписки ли? — гласът му трепна за миг, после отново стана надменен. — Недей да измисляш. Това бяха подаръци.
— Ще изясним това пред съда — отвърна Ясмина твърдо, изненадвайки самата себе си, и прекъсна разговора.
Сърцето ѝ блъскаше в гърдите. Никога досега не му беше говорила по този начин. Винаги отстъпваше, премълчаваше, преглъщаше. Тридесет и две години беше правила компромиси. А сега…
— Наистина ли го казах? — прошепна тя и за първи път от дни по устните ѝ се появи усмивка.
Следващите седмици се изнизаха като в мъгла. Ясмина подреждаше папки, търсеше стари банкови извлечения, срещаше се с адвокатката и се опитваше да навлезе в непознатия език на законите. В колежа си взе отпуск — не успяваше да се съсредоточи върху лекциите.
— Ясмина, стопила си се — отбеляза Белла Радева в преподавателската стая. — Поне хапни нещо.
— Нямам време — поклати глава тя. — Трябва да систематизирам документи.
Белла се поколеба, после сниши глас:
— А той… не те ли притиска?
— Засега само по телефона — сви устни Ясмина. — Звъни и ми повтаря да „се вразумя“. Представяш ли си — все едно аз съм лудата.
Същата вечер ѝ се обади синът ѝ, Мартин Чавдаров.
— Мамо, направо ме съсипва — гласът му звучеше уморено. — Всеки ден ми звъни, за да те убеждавам.
— И ти какво му казваш?
— Че това е между вас. Полудя от яд.
Ясмина въздъхна. Мартин винаги беше стоял настрани от техните конфликти. Може би така беше по-добре.
— А ти как си? — попита той след пауза.
— Държа се. Знаеш ли, попаднах на стари снимки. От времето, когато строяхме къщата. Ти беше още дете.
— Как да не помня! Носех тухли и се мислех за голям майстор — засмя се Мартин. — А баща ми само раздаваше нареждания.
— Да… А материалите се плащаха с моята заплата.
— Какво?
— Всичките ми учителски доходи отиваха за строежа. Пазя касовите бележки.
— Невероятно… А той твърди, че сам е направил всичко.
Телефонът изписука — ново повикване от Любомир. Ясмина го отхвърли.
— Пак е — каза тихо. — Вече звъни ежедневно.
— Не му вдигай.
— Не вдигам. Но вчера дойде.
Любомир се беше появил без предупреждение. Стоеше на прага със същия поглед, който някога я караше да млъкне. Преди действаше. Сега — не.
— Дай ми разписките — настоя той.
— Няма.
— Ясмина, играеш си с огъня.
— Ти си този, който играе, Любо. С мен. От тридесет и две години.
Той тръшна входната врата така силно, че от стената се посипа мазилка.
А днес на прага се изправи друга — млада, лъскава, с дръзко изражение.
— Ива Данаилова — представи се тя без покана. — Трябва да поговорим.
— За какво? — Ясмина скръсти ръце.
— За Любомир. Той страда. Щом така или иначе ще се разведете, защо е този цирк?
— Кой цирк?
— Тези претенции… за къщата, за парите.
— За моите пари — уточни спокойно Ясмина.
— О, моля ви — завъртя очи Ива. — Любо развиваше бизнес, а вие…
— А аз какво?
Момичето се поколеба.
— Домакиня.
— От три десетилетия преподавам в колеж.
— Няма значение! — отсече Ива. — Ние с него се обичаме. А вие…
— На колко сте, Ива?
— На двадесет и седем — отвърна предизвикателно.
— На двадесет и седем и аз вярвах, че светът е прост — въздъхна Ясмина. — Предайте на Любомир, че ще се видим в съдебната зала.
След като вратата се затвори, тя дълго се взира в отражението си. Бръчки, побелели кичури… Не, не беше съперница на младото момиче. И това никога не е било същината.
— Не се боря за младостта — каза тихо на образа си. — Боря се за справедливост.
Към вечерта телефонът отново звънна — този път адвокатката.
— Ясмина Руменова, документите са готови. Утре подаваме исковата молба — съобщи Евелина Вълкова.
— Толкова скоро?
— Няма причина да бавим нещата. Позицията ни е стабилна. Между другото, съпругът ви ми се обади.
— И?
— Опита се да ме сплаши — засмя се леко Евелина. — Не е попаднал на подходящия човек. Готова ли сте за процеса?
Ясмина замълча за миг.
— Не — призна честно. — Но съм готова да спра да отстъпвам.
