…да си купи вила в Бургас“, довърши Ралица в съобщението си.
След този разговор седмицата се проточи като ръждясала панта – скърцаше отвътре и не ѝ даваше покой. Вкъщи тя вършеше обичайните неща – вареше паста, забърсваше пода в коридора, подреждаше сушилника с прането – и слушаше как Радослав недоволства от началника си. Гласът му ѝ звучеше странно чужд. Само допреди дни ѝ беше близък, а сега сякаш идваше от човек, когото едва познава.
Два пъти се опита да я прегърне през раменете, все едно нищо не се е случило.
— Защо напоследък си като таралеж? — попита я в сряда вечерта. — Нали не съм ти враг?
Ралица се обърна бавно от котлона, без да бърза да отговори.
— Така ли? А тогава какъв си ми? Куриера на изненади?
— Не разбирам за какво говориш.
— Да, това ти е силната страна. Удобно е да не разбираш.
— Пак намеци… Кажи го направо.
— Мога. Но ми е любопитно още колко ще издържиш в ролята на невинен мъченик.
Той я изгледа раздразнено.
— Ралице, в главата ти тече някакъв сериал. Прибирам се от работа и ме чака разпит.
— Разпит има, когато някой лъже и се страхува да не го разкрият.
— В какво съм те излъгал?
Усмивката ѝ беше суха и тънка. Радослав веднага отмести очи.
— И аз това се питам — в какво точно.
В петък Ясмина се обади кратко и делово:
— Готово е. Наложен е запорът. Днес пак ще дойдат при мен. Започва втората част.
— Дори пуканки не съм си взела — отвърна мрачно Ралица.
— Няма да ти трябват. Ще ти е достатъчно интересно.
Оказа се права.
В кантората този път атмосферата беше осезаемо по-студена. Нямаше и следа от предишната любезност.
— Документите са изготвени — съобщи Ясмина, щом Радослав и Йорданка Александрова седнаха срещу нея. — Но сделка няма да има.
— Моля? — подскочи свекървата. — Как така няма?
— Върху имота има наложена забрана за разпореждане.
— Каква забрана? — премигна Радослав.
Ясмина завъртя екрана към тях.
— Вижте сами. Съдебно определение. Запор. Всичко по реда си — печати, входящ номер, цялата бюрократична красота.
Лицето на Йорданка ту пребледня, ту пламна.
— Това е тя! Жена ти! Казах ти, че е коварна! Разбра всичко!
— По-тихо — пресече я Ясмина хладно. — В кабинета ми не обсъждаме художествени епитети по адрес на отсъстващи лица.
— Сигурно има грешка — заговори Радослав, а пръстите му леко трепереха. — Няма дело, няма нищо. Какъв съд?
— Вече има — отвърна Ясмина. — Иск за развод и за подялба на имущество. Съвсем стандартна процедура. Не сте нито първите, нито най-оригиналните.
— Развод? — издиша той.
Телефонът в джоба му вибрира. Съобщение от Ралица: „Събрах ти багажа. Ела да си го вземеш. Репликите „ти не разбра правилно“ ги запази за майка си.“
Йорданка надникна в дисплея и избухна:
— Виждаш ли! Трябваше да действаме по-бързо!
— И какво предлагате сега? — обърна се Радослав към Ясмина, а в гласа му вече прозираше паника. — Няма ли изход?
— Има — отвърна тя спокойно. — Да понесете последствията от собствените си решения.
— Не ни говорете така! Плащаме ви!
— Засега сте платили само консултация. И честно казано, започва да не ми стига.
Йорданка се наведе напред и прошепна припряно:
— Не може ли… със задна дата? По човешки… ще ви се отблагодарим…
Ясмина се облегна назад и я погледна така, че въздухът сякаш се вледени.
— Предлагате ми документна измама и очаквате усмивка? Или ставате и излизате сами, или викам охрана.
Те станаха.
Когато Радослав пристигна пред жилището, пред вратата го чакаха двата му куфара, спортната чанта и найлоновият плик с кабели, които от години обещаваше да подреди. Отгоре беше оставена папка с личните му документи.
Звъня продължително. После започна да тропа.
— Ралице, отвори! Трябва да поговорим!
— Вече го направихме — чу се гласът ѝ зад вратата.
— Полудяла ли си? Какъв развод, какъв съд? Не можеше ли просто да попиташ?
— Какво да попитам? Как двамата с майка ти сте решили да ме лишите от апартамента? Или при кой нотариус започнахте представлението?
— Изопачаваш всичко!
— Напротив. За първи път отдавна насам чувам съвсем ясно.
— Майка ми просто се тревожеше!
— Твоята майка се държи така, сякаш има официално назначение да управлява живота ми. А ти седиш до нея и мълчиш. Най-отвратителното не са думите ѝ. Твоето мълчание е.
— Не съм се съгласявал!
— Само си събирал документите, сложил си вратовръзката и си тръгнал.
Настъпи тишина. После той промълви глухо:
— Щях да ти обясня.
— Не е нужно. Твоето обяснение винаги е едно и също — „така се получи“. Е, така се получи, че смених ключалките. Така се получи, че подадох исковата молба. И така се получи, че тази вечер няма да спиш тук.
— Недей да правиш театър.
— Театър беше преди, когато си въобразявах, че сме семейство, а не филиал на майчиния ти консултативен център.
Йорданка Александрова, която досега кипеше мълчаливо до него, не издържа:
— Неблагодарница! Ние те приехме в дома си, а ти…
Ралица отключи вътрешната врата, оставяйки предпазната верижка.
— Приехте ме? Наистина ли? Да ви припомня ли кой внесе първата вноска? Кой изплащаше кредита, докато синът ви „търсеше себе си“ между дивана и лаптопа? Кой ви купуваше лекарства, водеше ви по прегледи и изслушваше лекциите ви за това как една жена трябва да се усмихва? Няма нужда. Паметта ми е наред. Само търпението ми свърши.
— Как си позволяваш да ми говориш така!
— Много лесно. Особено след номера, който се опитахте да направите зад гърба ми.
Йорданка се обърна рязко към сина си, гласът ѝ трепереше от възмущение:
— Радослав! Чуваш ли как ми говори тя и ще продължиш ли да стоиш безмълвен?
