– Къде изчезна кашкавалът? Снощи купих цял къс, „Российски“, поне четиристотин грама. Взех го специално за сандвичи, за да не готвя сутринта.
Мария Яворова стоеше пред широко отворения хладилник и усещаше как в гърдите ѝ бавно се надига тежко, задушаващо раздразнение. Студът от рафтовете лъхаше в лицето ѝ, а бузите ѝ горяха. На средната полица, където до предната вечер се намираше плътният жълтоопакован блок кашкавал, сега самотно се търкаляше половин лимон и малко бурканче с остатъци от доматено пюре.
– Да не си го изяла и да не помниш? – провикна се от хола Иван Мартинов, докато трескаво търсеше втория си чорап преди работа. – Или аз да съм ставал нощем… Макар че май само вода пих. Мария, защо правиш драма за един кашкавал? Изчезнал – изчезнал.
Тя бавно затвори вратата. Щракването отекна в тишината на ранното утро по-силно, отколкото ѝ се искаше. Всъщност въпросът изобщо не беше в кашкавала. Нито в салама, който се стопи безследно преди три дни. Нито в скъпото разтворимо кафе, намаляло наполовина, докато и двамата бяха на работа. Проблемът беше друг – Мария започваше да се съмнява в собствената си памет. Тя ясно си спомняше как подрежда покупките, как разпределя продуктите по рафтовете и планира менюто за седмицата. И после – сякаш от въздуха – част от тях просто се изпаряваха. Тихо. Постепенно. Без следа.
– Иван, няма как да съм изяла половин килограм кашкавал за една нощ – каза тя, влизайки в хола и подсушавайки ръцете си с кърпа. – И ти не си. Нещо друго се случва.
Той най-сетне извади чорапа изпод дивана и с усилие го нахлузи, пъшкайки леко. Беше добър съпруг – уравновесен, трудолюбив, избягващ скандали. Имаше само една слабост, която сам наричаше добродетел – майка си, Галина Данаилова.
– Пак ли започваш? – погледна я уморено. – Какво намекваш? Че имаме таласъм? Или че мама взема нещо? Мария, това е абсурдно. Тя е възрастен човек, получава пенсия, справя се. Идва само да полее цветята и да нахрани котката, докато сме на работа. Помага ни. А ти…
– Не обвинявам никого – прекъсна го тя, макар точно това да ѝ се въртеше в ума. – Просто е странно. Продуктите изчезват именно в дните, когато тя минава. Миналия вторник – един цял салам. В четвъртък – пилешкото филе, което бях размразила за пържоли. Сега – кашкавалът.
– Може да го е преместила някъде – оправи си ризата той. – Или Тишко да го е домъкнал?
– Котката е отворила хладилника, разпечатала вакуума и го е скрила? Иван, моля те, мисли логично.
– Закъснявам – той я целуна набързо по бузата, очевидно бягайки от темата. – Ще купим нов довечера. Не се палѝ. Мама е златен човек – тя би дала и последната си риза. А ти я подозираш в кражба. Срамота е.
След като входната врата хлопна, Мария бавно се свлече на стола в антрето. Наистина я глождеше срам. Галина Данаилова изглеждаше като безобидна старица – износено палто, плетена барета, вечни оплаквания от кръвно и скъпи лекарства. Живееше в съседния блок и разполагаше с резервен ключ за апартамента им – „за всеки случай“, както настоя Иван. В началото това ѝ се струваше разумно: ако стане авария или забравят ютията. Но напоследък посещенията зачестиха прекалено.
Мария работеше като счетоводител в голяма строителна компания. Професията ѝ изискваше прецизност и точност, а навикът да изравнява дебит и кредит не ѝ позволяваше да подминава несъответствия. Тя познаваше бюджета си до стотинка. С Иван събираха пари за нов автомобил и затова разходите за храна бяха внимателно разпределени. Само че през последните два месеца тази графа подозрително набъбна. Средствата се топяха, а хладилникът сякаш винаги беше полупразен.
Същата вечер Мария мина през супермаркета. Цените бодяха като игли. Дълго разглежда витрината с месни деликатеси, чудейки се коя шунка да избере. Иван обичаше сандвичи с месо за закуска. С въздишка посегна към по-малко парче. Спестяването падаше върху нея – вместо любимото ѝ кисело мляко с плодове взе обикновен кефир, вместо сьомга – по-евтина риба.
Когато се прибра, подреди всичко методично. Този път обаче реши да направи малък експеримент. Извади маркер и постави почти невидими точици върху дъното на буркана с пастет и върху опаковката на маслото. Чувстваше се нелепо, сякаш играе на детектив, но ѝ беше нужно доказателство – за да спре да се съмнява или в себе си, или в другите.
Следващите два дни преминаха необичайно спокойно и Галина Данаилова не се появи изобщо.
