Третият ден обаче донесе ново напрежение.
Още сутринта телефонът на Мария Яворова иззвъня. На дисплея светна името на Галина Данаилова.
– Марийче, здравей, мило дете – гласът на свекървата звучеше прекалено медено. – Днес ще минавам наблизо, имам работа до аптеката. Ще се отбия да полея цветята ви, че онзи фикус съвсем е клюмнал. Иван спомена. Жал ми е за растението.
– Госпожо Данаилова, полях го вчера – опита се спокойно да отвърне Мария.
– Ох, ти все бързаш, нали те знам. Цветята искат грижа, не просто малко вода. Ще мина за пет минутки и ще си тръгна. Да ви сготвя ли нещо? Един борш, например?
– Не, благодаря, имаме си всичко – отговори твърдо Мария. Мисълта някой да разполага в кухнята ѝ я напрягаше.
– Както кажеш. Хайде, хубав ден ти желая.
През целия работен ден Мария не можа да се съсредоточи. Докладите пред очите ѝ се размазваха, цифрите губеха смисъл. Представяше си как Галина Данаилова отключва с резервния ключ, влиза тихо в апартамента… Накъде се отправя? Към шкафа? Към гардероба? Или направо към хладилника?
Щом се прибра, тя дори не събу обувките си, а тръгна право към кухнята. Пулсът ѝ биеше в слепоочията.
Хладилникът зееше с болезнена празнота.
Печеното месо го нямаше. Пакетът масло – също, включително и онзи с поставената от нея точица. От десетте яйца бяха останали само две, тъжно търкалящи се в отделението. А най-лошото – липсваше бурканчето с червен хайвер, което Мария беше купила на промоция и скрила дълбоко зад зимнината за Нова година.
Тя се отпусна на столчето и закри лицето си с длани. Това вече не беше плод на въображението ѝ. Беше откровено посегателство. И най-страшното – нямаше как да го докаже. Ако повдигнеше въпроса, Галина Данаилова щеше да отрече. Щеше да каже, че нищо не е вземала, че Мария сама е изяла всичко или просто си въобразява.
Вечерта разговорът с Иван Мартинов се оказа тежък.
– Иванe, изчезнали са хайверът, месото и маслото – каза тя тихо, докато той вечеряше. Наложи се да свари пелмени, защото планираното ястие вече го нямаше.
Иван остави вилицата и я погледна намръщено.
– Пак ли? Мария, това вече ме притеснява. Не мислиш ли, че трябва да посетиш лекар? Невролог, например? Как така ще изчезне хайвер?
– Днес майка ти е идвала.
– И какво от това? Дойде да полее цветята! Наистина ли вярваш, че тя – бивша учителка, образована жена – ще краде от собствения си син? Защо ѝ е? Има пенсия. Аз ѝ помагам всеки месец.
Мария замръзна.
– Помагаш? Колко ѝ даваш?
Иван отмести поглед.
– Пет-шест, понякога седем хиляди лева. За лекарства, сметки… Трудно ѝ е сама.
– Седем хиляди? Иванe, ние изплащаме ипотека. От три години не сме ходили на море. А ти ѝ даваш пари, без дори да ми кажеш?
– Това е майка ми! – избухна той. – Не съм длъжен да давам отчет за всяка стотинка, която давам на родителите си! И престани да я обвиняваш. Ако си разсеяна или не умееш да планираш, не прехвърляй вината върху други!
Тази нощ заспаха, без да си пожелаят лека нощ. Мария лежеше в тъмното и гледаше тавана, докато слушаше обиденото му дишане. Вътре в нея се настаняваше ледена решителност. Трябваше не просто да разбере истината, а да я докаже – без никакво съмнение, така че Иван да няма какво да възрази.
В събота тя отиде в магазин за техника. Дълго разпитва продавача, сравнява модели, проверява характеристики. Нуждаеше се от малка, дискретна камера с карта памет и датчик за движение.
– Тази ще ви свърши работа – каза младежът с жълта тениска, подавайки ѝ компактно черно устройство. – HD качество, записва и звук, батерията издържа до седмица. Може да се скрие на рафт или между книги.
Когато се прибра, Иван беше в гаража. Мария използва момента. Най-подходящото място се оказа най-горният шкаф в кухнята, където стояха стари вази и сервиз, който почти не използваха. Постави камерата между захарницата и бурканчето с дафинов лист, като насочи обектива към хладилника и част от плота. Отдолу не се виждаше нищо, но обхватът беше отличен.
Оставаше ѝ само примамката.
В неделя, нарочно пред Иван, тя напълни хладилника до горе. Купи скъпа пушена наденица, голямо парче качествен кашкавал, килограм телешко, прясна пъстърва, плодове и внушителна кутия шоколадови бонбони.
Иван я изгледа изненадано.
– Ого, Мария… – започна той с повдигнати вежди.
