Иван прокара ръка през косата си и поклати глава.
– Но за какво ѝ е всичко това? – попита той объркано. – Къде го държи? Та тя живее сама…
Мария сви рамене.
– Може да го раздава на съседките. Може да го препродава. А може и просто да трупа – като катеричка за зимата. Няма значение, Иване. Важното е друго – взима от нас и ни гледа в очите, сякаш нищо не се е случило.
Точно тогава откъм антрето се чу изщракване на ключ в ключалката.
Двамата се спогледаха мълчаливо. Явно Галина Данаилова се връщаше – или беше забравила нещо, или беше решила да направи още една „обиколка“.
– Иване, Марийке, тук ли сте? – прозвуча бодрият ѝ глас. – Минавах наблизо и рекох да ви видя.
Тя влезе в кухнята с широка усмивка. Усмивката обаче застина, щом видя лицата им. Лаптопът още стоеше отворен на масата. На екрана – замръзнал кадър: тя самата, с препълнени чанти пред разтворения хладилник.
Погледът ѝ проследи техния. Видя изображението. За частица от секундата приветливата майка изчезна. На мястото ѝ се появи човек, притиснат в ъгъла и готов да се брани.
– Какво е това?! – пискливо извика тя. – Вие ме шпионирате? Родната си майка снимате? Това е престъпление!
– Мамо – Иван се изправи. Гласът му звучеше непознато твърд. – Остави чантите на пода.
– Какви чанти? Нищо не съм взела! Това е нагласено! Искате да ме изкарате крадла! Твоята жена отдавна ме мрази, тя ти пълни главата!
Иван пристъпи към нея.
– Видях записа. Видях как прибираш месото, рибата, праха за пране. Защо? Давам ти пари всеки месец. Ако нещо ти трябва – казваш. Ще го купя. Защо го правиш зад гърба ни? Зад гърба на Мария?
Галина Данаилова разбра, че отричането няма да я спаси. Изправи се, очите ѝ проблеснаха студено.
– Крадла ли ме наричаш? – изсъска тя. – Аз те отгледах! Безсънни нощи съм имала заради теб! Цял живот съм ти дала! И сега ще ми броиш парче месо? Всичко тук е и мое! Ти си мой син! Длъжен си да ме издържаш както трябва! А тази… – посочи Мария с пръст – тя е чужда. Днес е тук, утре може да я няма. Майката е една!
– Това е нашият дом – отвърна Иван спокойно. – Моят и на Мария. И бюджетът ни е наш. Нямаш право да влизаш и да ровиш по шкафовете, сякаш си в собствената си килерна стая.
– Така ли? Под чехъл си станал! Тя те е обърнала срещу мен! Да ви приседне храната!
Галина Данаилова се завъртя рязко и изхвърча в коридора. Входната врата се тресна толкова силно, че стената потрепери.
Иван се отпусна на стола и закри лицето си с длани.
– Срам… – прошепна. – Какъв срам…
Мария се приближи и положи ръка на раменете му. Беше ѝ мъчно за него. Но в същото време усещаше огромно облекчение. Истината излезе наяве. Нямаше вече да се чуди къде изчезва сиренето, нито да се съмнява в собствената си памет.
На следващия ден Иван без излишни думи подмени патрона на входната врата. Не потърси майка си цяла седмица. И тя не се обади – вероятно изчакваше той да се разкае и да ѝ поиска прошка. Това не се случи.
Около месец по-късно Мария срещна случайно съседката ѝ – леля Пенка Ковача.
– Марийке, – засуети се жената, – свекърва ти много щедра станала напоследък! Все носи нещо – саламче, червена рибка… Хвали се, че синът ѝ е заможен и я глези, та няма къде да си побере продуктите. Голяма грижа, ей!
Мария се усмихна леко.
– О, да, лельо Пенка. Грижовна е. Само че вече от разстояние.
Отношенията с Галина Данаилова така и не се върнаха към старото. Иван ѝ звънеше по празници, понякога ѝ носеше покупки – лично подбрани и оставяни пред вратата ѝ. Пари в брой повече не ѝ даваше; плащаше сметките ѝ онлайн. Пред роднините тя разказваше как снаха ѝ я е отдалечила от сина ѝ, но Мария престана да обръща внимание.
По-важното беше, че в дома им настъпи спокойствие. Хладилникът вече не се „самоизпразваше“, спестяванията растяха по-бързо и двамата най-сетне резервираха почивка на морето. Камерата Мария не изхвърли. Прибра я в дъното на един шкаф. За всеки случай.
Защото беше научила нещо важно – границите не се поставят веднъж завинаги, те се пазят. И ако за някого тя е „змия“ или „скъперница“, нека бъде така. По-добре с етикет, отколкото без достойнство. А и със сирене, което си остава в хладилника.
