– Да не очакваме гости? – попита Иван Мартинов, оглеждайки претъпкания хладилник с искрено недоумение.
– Нищо подобно. Просто реших да спра да се стискам за храна – отвърна Мария Яворова с лека усмивка. – Дадоха ми малка премия и ми се прияде нещо по-качествено.
Тя беше сигурна в едно – Иван непременно ще сподели новината с майка си. Винаги ѝ разказваше всичко: и радости, и дребни подробности от ежедневието им, без изобщо да подозира, че така ѝ поднася информация наготово.
И този път не се излъга.
Същата вечер, докато говореше по телефона, той бодро съобщи:
– Да, мамо, Мария взе премия. Напълни хладилника догоре… Купила е страхотно месо, утре ще прави гулаш. Ако ти се минава, ела – ще те нагостим.
В понеделник сутринта двамата излязоха за работа. Преди да заключи, Мария включи камерата. През целия ден беше като на тръни. Поглеждаше часовника през няколко минути и се чудеше: „Дали вече е там? Или още не е дошла?“
Иван пък беше в чудесно настроение. Предвкусваше вечерята и дори ѝ прати шеговита картинка в чата. На Мария ѝ стана мъчно за него. Предстоеше му сблъсък с истина, която щеше да го заболи.
Прибраха се заедно. Още от прага ги посрещна тежък, сладникав аромат на парфюма на Галина Данаилова – онзи стар, натрапчив „червен“ мирис, който се усещаше отдалеч.
– О, мама е минавала! – зарадва се Иван. – Сигурно е поляла цветята.
Мария не отвърна. Насочи се право към кухнята, без да отваря хладилника. Вместо това извади малката стълба, качи се внимателно и свали камерата от мястото ѝ.
– Какво правиш? – спря се Иван на вратата. – Защо се катериш там?
– Ела и седни – каза тя спокойно, макар че пръстите ѝ леко потрепваха. – Трябва да видиш нещо.
– Какво пак? Мария, ти сериозно ли… Сложила си камера? Това вече е прекалено! Да следиш собствената ми майка? Това е болна ревност!
– Ако не е взела нищо, няма от какво да се притесняваш – отвърна твърдо тя. – Но ако е… по-добре да го видиш с очите си.
Постави картата памет в лаптопа. Иван застана зад гърба ѝ, дишането му беше тежко. Гневът му личеше – беше убеден, че съпругата му прекалява.
На екрана се появи кухнята им. Часът показваше 11:30.
Вратата се отключи и в кадър влезе Галина Данаилова. Не беше по домашни дрехи, а с палто. В ръцете си носеше две големи, здрави пазарски чанти – онези шарени, които побират половин магазин.
Първо отиде до прозореца и пипна почвата на фикуса. Иван тихо изсумтя победоносно.
– Видя ли? Казах ти!
Но вместо да посегне към лейката, майка му се обърна уверено към хладилника. Отвори го широко.
На записа ясно се видя как лицето ѝ светна от доволство. Остави чантите на пода и започна спокойно, методично да прехвърля продуктите вътре.
Най-напред взе кашкавала. После нарязаната наденица. След това извади пакета с телешкото, премери го в ръка, сякаш изчисляваше тежестта, и го пусна в едната чанта.
– Мамо… – прошепна Иван. Гласът му пресекна.
Галина не спря дотук. Прибра пъстървата. Взе маслото. От чекмеджето за зеленчуци изгреба половината домати и краставици.
И това не ѝ стигна. Затвори хладилника и отвори шкафовете. В чантата потъна пакет чай, буркан кафе, кутията с шоколадови бонбони, купена „за случая“, а накрая – дори отвореният пакет прах за пране от ъгъла.
– Защо ѝ е прах? – прошепна Иван невярващо. – Миналата седмица ѝ купих пет килограма…
На екрана се виждаше как тя натъпква всичко, притиска съдържанието и с усилие затваря циповете. Чантите видимо натежаха. С мъка ги повдигна.
Преди да излезе, направи нещо, което окончателно сломи Иван. Извади от джоба си нагризана ябълка, донесена отвън, остави я на масата, а от масата взе купичката с бисквити и изсипа съдържанието в палтото си.
После изгаси лампата и изчезна.
Записът свърши. В кухнята настъпи оглушителна тишина. Чуваше се само равномерното бучене на хладилника – отново опустял.
Иван се отдръпна, седна на перваза и наведе глава. Дълго не каза нищо. Челюстта му беше стегната, мускулите по лицето му трепереха. Представата за безупречната майка, която носеше в себе си цял живот, се разпадаше пред очите му.
– Тя ни краде… – изрече накрая глухо. – Не защото няма какво да яде. Просто… защото може. Като скакалец, който минава и опустошава.
– За нея това е естествено право – отвърна тихо Мария. – Всичко, което е твое, според нея принадлежи и на нея. А аз… аз съм просто излишна в тази сметка.
