„При нас ще ти хареса!“
Жулиета Симеонова бе седнала до прозореца в апартамента на своята приятелка и мълчаливо наблюдаваше как ситният септемврийски дъжд се стича по стъклата и размива очертанията на двора. Небето вече трети ден не сваляше сивата си пелена, сякаш отразяваше собственото ѝ настроение — тежко и безпросветно.
Двустайното жилище, което беше получила от баба си още преди да се омъжи, ѝ се струваше единственото сигурно убежище в разклатения ѝ свят. Поне този дом беше изцяло неин — без общи заеми, без ипотеки, без обвързване с Красимир Маришки на хартия и пред банки.
Последният им скандал избухна заради дреболия. Както често се случваше напоследък. Тя не издържа на поредната словесна атака и реши да се отдръпне за няколко дни при Теодора Яворова, за да подреди мислите си и да се успокои. Красимир също обяви, че ще замине — уж при майка си извън града. Заявил, че семейният живот му идвал в повече и имал нужда да остане сам със себе си.
Жулиета само кимна тогава. Нека си вземе въздух, може пък да му дойде разумът.
— Жули, няма ли най-сетне да спреш да се измъчваш? — Теодора постави пред нея две чаши с ароматно, току-що сварено кафе. Парата се виеше нагоре като тънка мъгла. — Не виждаш ли колко се промени Красимир? Постоянно мърмори, все нещо не му е наред. А преди беше внимателен, грижовен.
— Знам — тихо отвърна Жулиета, притискайки топлата чаша между дланите си. — Само че си мисля дали не е временно. Работата му е напрегната, срокове, отговорности…
— На всички ни е трудно — въздъхна Теодора, — но това не означава да си го изкарваш на човека до себе си.
Жулиета не намери сили да възрази. Дълбоко в себе си усещаше, че приятелката ѝ е права. През последните месеци Красимир сякаш бе станал друг човек — сприхав, студен, често отсъстващ. Все по-често говореше за командировки и извънредни задачи, а когато беше у дома, се превръщаше в строг съдник на всяка дреболия.
На четвъртия ден тя реши да се прибере. Липсваха ѝ собствените стени, леглото ѝ, тишината на познатото пространство. Предполагаше, че Красимир още е при майка си, което означаваше няколко спокойни дни насаме.
Таксито спря пред блока, а когато Жулиета вдигна поглед, забеляза светлина в прозорците на апартамента. Веждите ѝ неволно се свиха. Странно. Той беше казал, че ще остане извън града до края на седмицата. Ако се е върнал по-рано, обикновено предупреждаваше.
Плати на шофьора и бавно се изкачи до четвъртия етаж. Пред вратата се поколеба и се заслуша. Отвътре долитаха приглушени гласове и смях. Женски. Млад, звънлив.
Сърцето ѝ заби учестено. Ключовете издрънчаха леко в треперещите ѝ пръсти. Тя отключи. Бравата поддаде без усилие.
Още в антрето я лъхна непознат аромат — сладникав, натрапчив парфюм. На закачалката висеше яркорозово яке с блестящи елементи, което определено не беше нейно. Под огледалото бяха оставени дамски ботуши на висок ток.
— Красимир, остана ли още вино? — прозвуча от кухнята женски глас.
— Разбира се, слънце, веднага нося — отвърна Красимир Маришки с тон, който Жулиета не беше чувала отдавна.
Тя застина в коридора. Кръвта нахлу в лицето ѝ и бузите ѝ пламнаха. Краката ѝ сякаш се вкорениха в пода.
Стъпки се приближиха. На прага се появи млада жена, облечена в копринения халат, който Жулиета бе купила преди години за сватбената им годишнина. Косата ѝ се спускаше свободно по раменете, а погледът ѝ се насочи право към неканената съпруга, сякаш това беше началото на неизбежен сблъсък.
