Меките ѝ кичури бяха разрошени, устните – подпухнали, сякаш току-що целувани. Изглеждаше на не повече от двадесет и пет години.
Щом зърна Жулиета Симеонова, непознатата не отстъпи нито крачка. Напротив – изпъна се демонстративно, сложи ръце на кръста и изкриви устни в подигравателна усмивка.
— За парцалите ли си дошла, ма? Лъчезар каза, че ще ги изхвърли всеки момент — процеди тя с открита наглост.
Жулиета примигна бавно. Думите сякаш достигаха до нея през гъста мъгла. В съзнанието ѝ кънтеше само едно: чужда жена стои в нейния дом, обижда я и се кани да разчиства вещите ѝ от собствения ѝ апартамент.
— Извинете, бихте ли ми казали коя сте? — попита тя с удивително равен тон.
— А ти коя си? — сряза я младата жена. — Лъчезар, ела! Бившата ти е тук!
От спалнята се чуха припрени стъпки. На прага се показа Красимир Маришки — по чехли и бельо. Когато видя съпругата си, лицето му пребледня.
— Жулиета… нали каза, че ще останеш при Теодора Яворова до уикенда…
— А ти твърдеше, че си при майка си — отвърна тя спокойно, без да повишава глас.
Той разтърка тила си, очевидно търсейки оправдание. Младата жена отново се намеси:
— Лъчезар, защо изобщо ѝ обясняваш? Кажи ѝ направо — това вече е нашето семейно гнезденце. Да си намери друго жилище.
Жулиета извади телефона си. Ръцете ѝ не трепереха — движенията ѝ бяха точни, почти хладнокръвни.
— На кого звъниш? — напрегнато попита Красимир.
— В полицията — отговори кратко тя.
— Какво?! Полудя ли? — размаха ръце любовницата му.
— Добър ден. Желая да подам сигнал за незаконно проникване в имот — произнесе Жулиета ясно и продиктува адреса.
— Недей, моля те! Ще го оправим помежду си! — зашепна Красимир.
— Няма какво да се оправя — отсече тя и прекъсна разговора.
Младата жена закрачи нервно из коридора, токчетата ѝ тропаха по паркета.
— Какво незаконно проникване? Лъчезар е регистриран тук!
— Регистриран може и да е — апартаментът обаче е мой. Наследство, придобито преди брака — поясни Жулиета със същото ледено спокойствие. — Той няма дял в собствеността.
Красимир пребледня още повече. Спътницата му го изгледа с недоумение.
— Лъчезар, ти каза, че жилището е общо…
— Белла, аз… нещата не са точно така… — запелтечи той.
Без излишни думи Жулиета влезе в стаята, отвори гардероба и извади папка. Подреди на масата нотариалния акт, удостоверението за наследници и извлечението от имотния регистър. Всичко бе издадено на нейно име години преди сватбата.
След около двайсет минути звънецът иззвъня. В апартамента влязоха двама служители на реда — жена на средна възраст и млад мъж.
— Добър ден. Получен е сигнал за неправомерно влизане в частен имот.
Жулиета им подаде документите. Полицаят ги прегледа внимателно, после колежката му прочете на глас:
— Собственик на жилището е Жулиета Симеонова.
Тя вдигна поглед към Красимир и Белла Пиринки.
— Вие на какво основание се намирате тук?
— Аз съм съпругът… — промълви той.
— Разполагате ли с адресна регистрация тук? — последва следващият въпрос.
Красимир сведе очи. Преди години беше записан в малка гарсониера в покрайнините на града, която впоследствие бе продадена, и оттогава въпросът с постоянния му адрес така и не беше уреден.
