— А имате ли поне временна регистрация? — настоя служителката.
— Не… — отвърна тихо Красимир.
— В такъв случай започвайте да събирате багажа си и напуснете жилището. Без изричното съгласие на собственичката нямате право да пребивавате тук.
— Но ние живеем в този апартамент вече две години! — избухна Белла.
— Ние? — повдигна вежди полицайката. — А вие каква се явявате?
Белла прехапа устни. Думите заседнаха в гърлото ѝ. Да признае, че е любовница на чужд съпруг, не ѝ достигна смелост.
— Тя е… приятелка — измънка Красимир.
— И „приятелката“ ще си тръгне заедно с вас — отсече униформената хладно.
Красимир направи опит да смекчи положението:
— Жулиета, поне ни дай няколко дни. Седмица… Трябва да намеря квартира, да подредя нещата…
— Ще ги подредиш сега — отвърна спокойно Жулиета Симеонова. — За нов дом трябваше да мислиш, преди да водиш тук чужди хора.
— Ключовете също — намеси се полицайката. — Всички, без изключение.
С неохота Красимир извади връзката от джоба си. Жулиета протегна ръка и металните зъбчета издрънчаха в дланта ѝ.
— И резервните — добави тя твърдо.
— Какви резервни? — опита се да печели време той.
— Онези, които държиш под саксията до входа. Мислиш ли, че не съм разбрала?
По лицето му плъзна червенина. След кратко колебание измъкна още един ключ и го подаде.
Опаковането продължи близо час. Белла мърмореше на висок глас, опитваше се да предизвика скандал, но присъствието на полицаите бързо укроти ентусиазма ѝ. Красимир мълчаливо тъпчеше дрехи и вещи в спортни чанти, без да вдига поглед.
— А хладилникът? — подхвърли той накрая. — Купувахме го заедно.
— Разполагаш ли с касова бележка? — попита Жулиета.
Разбира се, нямаше. И двамата знаеха защо — техниката беше платена от нея в период, когато той отново беше останал без работа.
Когато вратата след тях се затвори с глух трясък, Жулиета се облегна на касата и притвори очи.
Тишина.
За пръв път от месеци насам домът ѝ принадлежеше само на нея.
На следващата сутрин тя повика ключар. Мъжът смени патрона на бравата, монтира и допълнителен заключващ механизъм.
— За всеки случай — поясни той. — Ако реши да влиза насила, ще имате време да реагирате.
Следобед Жулиета отиде до банката. Закри общите сметки и картите, откри нови — единствено на свое име. Красимир беше успял да изтегли немалка сума от разплащателната сметка, но спестяванията стояха на депозит, до който достъп имаше само тя.
Още в понеделник телефонът ѝ започна да звъни. В началото той умоляваше — извиняваше се, твърдеше, че всичко с Белла е приключило, че тя не означавала нищо, че е готов на всичко, за да запази семейството.
Жулиета слушаше мълчаливо и прекъсваше връзката.
Скоро тонът му се промени. Започнаха закани — че ще претендира за част от апартамента, че ще я влачи по съдилища, че ще я очерни пред всички.
— Опитай — каза тя спокойно и блокира номера му.
Седмица по-късно съседка ѝ сподели, че непознат мъж обикалял около входа и разпитвал за кода на домофона. Описанието съвпадаше напълно с Красимир.
Жулиета се приближи до прозореца и надникна навън. Той стоеше до пейката, пушеше нервно и хвърляше погледи към фасадата. Когато я забеляза, вдигна ръка и ѝ помаха, след което посочи към входната врата.
