— Елена, взе ли краб? — гласът на Георги се понесе от хола лениво и самоуверено, сякаш обсъждаше движенията на фондовия пазар в Токио, а не вечерята, платена с моите пари.
Без да отговарям веднага, оставих върху кухненския плот пакет замразена мойва.
— Какъв краб, Георги? — попитах спокойно, докато подсушавах ръцете си. — Вчера платихме сметките за ток, вода и парно, а тарифите пак са нагоре. Днес напазарувах само най-необходимото за седмицата. Средиземноморски деликатеси изобщо не влизат в тази сметка.
На прага на кухнята се появи съпругът ми — на четиридесет и осем, с драматичен вид и бордо копринен халат, обсипан със златни дракони. Купих му го с новогодишния си бонус, в пристъп на глупава грижа за неговия „домашен комфорт“.
— Но аз изрично помолих! — възкликна той, театрално вдигайки ръце и намествайки разкопчалата се яка. — След вчерашния стрес в бюрото по труда съм с напълно разклатени нерви. Там работят само некомпетентни хора! Трябва ми лесноусвоим протеин и йод, за да функционира мозъкът ми. Ти си главен готвач в уважаван ресторант — толкова ли е трудно да осигуриш на мъжа си прилична храна?
— Протеин и йод има и в мойвата — отвърнах невъзмутимо, като извадих ножа и дъската. — Понякога в по-достъпните морски риби дори се съдържат повече полезни микроелементи. Още през XII век японците създали сурими от бяла риба, за да получават максимална хранителна стойност с минимални разходи. Така че можеш да приемеш това като урок по самурайска умереност.
Овалях рибките в брашно и ги пуснах в нажежения тиган. Златистата коричка се появи почти мигновено — чиста химия, реакцията на Майяр, съюз между аминокиселини и захари под въздействието на топлина. Колко точно и предвидимо действат природните закони — за разлика от човешката съвест, която често се огъва според удобството.
Георги изсумтя демонстративно, сякаш бракът като институция току-що го беше разочаровал дълбоко, и се оттегли обратно към телевизора, за да страда показно. Проследих го с поглед и усетих как вътре в мен нещо бавно, но необратимо се втвърдява.
Пет години. Цели пет години съпругът ми се намираше в състояние на „творческо търсене“. Преди това беше пазач в склад за луксозна санитария, но напусна, защото „му духало в краката“. После за кратко стана шофьор на някакъв предприемач, ала се разделили заради несходство в характерите — работодателят нахално настоявал да пристига навреме, а Георги смяташе точността за признак на робско мислене. Оттогава насам той продължаваше да „открива себе си“, като междувременно изяждаше заплатата ми и настояваше за деликатеси, които да поддържат угасващия му дух.
