Така той продължаваше да „се търси“, докато междувременно изпразваше банковата ми сметка и настояваше на масата да има изискани хапки, които уж подхранвали ранимата му душа.
Входната врата трясна без предупреждение. На прага се изправи Красимира Асенова — свекърва ми. Разполагаше със собствен ключ и категорично отказваше да го върне, оправдавайки се с „майчин дълг“ да проверява дали нейното момче не гладува.
— Едно време жената знаеше как да пази съпруга си! — обяви тя вместо поздрав, като театрално стовари старомодната си чантичка върху кухненското столче. — Когато работех секретарка в Двореца на пионерите, директорът ни, Веселин Филипов, винаги беше с безупречно изгладена яка. Жена му се грижеше за всичко, прашинка не кацаше по него. А ти, Елена, със своите вечни забележки съвсем съсипа Георги. Мъжът е като кристален сервиз — иска внимание и мекота!
Оставих шпатулата, измих ръцете си и се облегнах на мивката, скръстила ръце.
— Красимира Асенова, — отвърнах спокойно, с глас равен като тихото бръмчене на хладилник. — Предполагам, че Веселин Филипов е носил заплата вкъщи, а не е лежал пет години на дивана в очакване да го произведат генерал. Синът ви не е работил от две хиляди двадесет и първа. За това време успя да изтърка два чифта панталони и да мине всички нива на „Танковете“ на моя компютър. Кристална ваза? По-скоро чугунен леген.
Свекърва ми разпери възмутено ръце, широкият ѝ ръкав закачи солницата и тя се стовари върху плочките с глух трясък. Бялата сол се разпръсна като ситен сняг.
— Това е временно! Той просто е прекалено надарен за обикновена работа! — изпищя тя и се опита да събере солта с длан, но само я размаза по пода.
Изведнъж цялата ѝ показна увереност се спука като балон. Без повече думи тя се изниза към коридора.
На следващия ден ми предстоеше двойна смяна. В ресторанта чакахме банкет за шейсет души и се подготвях психически за четиринадесет часа на крак. Сутринта обаче тръба в основната зала се спука. Спряха водата, събитието отмениха, а аз — изтощена от хаоса — се прибрах още по обяд.
Отключих тихо. От хола долиташе оживеният, доволен глас на Георги. Говореше по телефона.
— Къде ще ходи, бе, Бояне? — разсъждаваше той самоуверено, като шумно трошеше шамфъстъци — същите, които бях купила през уикенда за украса на поръчкови торти. — Жените след четиридесет имат нужда от статус „омъжена“ като от въздух…
