Думите му се забиха в мен като ледени игли.
— След четиридесет жената има нужда от „съпруга“ до името си, иначе пред дружките ѝ е неудобно — продължаваше Георги самодоволно.
Стоях в антрето като закована. Палтото още висеше на ръката ми.
— Аз си я въртя както трябва — не спираше той, като отпи шумно от чашата с нещо пенливо. — Обяснявам ѝ, че съм в депресия, че не ми предлагат нищо достойно. Няма да хвана волана за жълти стотинки, не съм се родил на бунището. Нека тя се трепе. Нали е готвачка — обслужването ѝ е в природата. Утре ще ѝ кажа, че за кръста ми трябва масажен стол за сто бона. Ще го плати без да мигне. Аз ще си лежа, тя няма къде да ходи.
Не усетих бодеж в гърдите. Нито сълзи, нито притъмняване, нито желание да троша чинии. Само кристална, смразяваща яснота. През всичките тези години не съм подкрепяла объркан човек, нито съм спасявала съпруг, смачкан от обстоятелствата. Хранила съм пресметлив паразит, който без свян е изяждал времето, парите и силите ми.
Влязох в спалнята. От горния рафт свалих двете огромни карета‑чували — онези легендарни торби от деветдесетте. Отворих гардероба на Георги.
Без сцени. Без викове. Действах подредено и спокойно. Пуловери, панталони, безбройните му тениски, чорапите — всичко летеше вътре, без да го сгъвам. После седнах на бюрото си, взех лист и химикал.
„Абонамент за спортни канали — 1500 лв.
Шамфъстък и крафт бира всяка седмица — 8000 лв.
Копринен халат с дракони — 12 000 лв.
Такса за мобилния ти телефон — 1000 лв.
Общо: 22 500 лв. чист минус само за този месец.“
Сгънах листа и го пъхнах в джоба си.
Излязох в коридора, влачейки претъпканите чанти. Шумът на дебелия найлон най-сетне привлече вниманието на „господаря на положението“.
Георги се показа от хола. По лицето му се четеше леко недоумение, което бързо се превърна в познатата му снизходителна усмивка.
— Ели, защо се прибра толкова рано? И какво правят тези торби? Да не тръгваш някъде? Между другото, кой ще готви довечера? Умирам от глад.
Изправих се срещу него.
— Никъде не заминавам, Георги. Ти заминаваш. На дълъг път — да потърсиш себе си. И евентуално достойнството си.
— Моля? — подсмихна се той, сякаш слушаше прищявка. — Пак ли ти играят хормоните? Айде стига театър. Цял ден съм под напрежение — прегледах три обяви за топмениджъри. Стресиращо е.
— Чух разговора ти с Боян.
Думите ми паднаха между нас тежко и окончателно.
