Анна Борисова разбъркваше бавно борша на котлона, когато входната врата се тръшна с рязък звук. Часът беше по-ранен от обичайното за прибирането на Николай Борисов — тя го разбра още по тежките, напрегнати стъпки в коридора. Така стъпваше само след посещение при майка си.
— Анна! — извика той още от антрето.
— В кухнята съм, — отвърна тя спокойно, без да се обръща.
След миг той се появи на прага. Тя усети погледа му върху гърба си — познат до болка, изучен за три години съвместен живот. Нещо беше станало. И не просто нещо — той вече го беше премислил по пътя насам и идваше с готово решение, което очакваше да приеме без възражения.
— Трябва да поговорим.
— Вечерята ще е готова след двайсет минути.
— Не. Сега.
Анна изключи котлона, остави лъжицата и едва тогава се обърна. Николай стоеше изправен, рус, висок, с онова изражение, което тя наум наричаше „мисията на мама“. Леко виновен поглед, примесен с предварителна защита. Брадичката — вирната. Вътрешно вече се беше обявил за прав.
— Слушам те, — каза тя равнодушно.
— Майка ми е в истерия, — започна той. — Тя ясно заяви: всеки месец трябва да ѝ даваш заплатата си.
Анна не помръдна. Само го гледаше. Една секунда. Втора. Трета.
— Моля те, повтори.
— Чу ме отлично.
— Николай, искам да съм сигурна, че разбирам правилно. Майка ти смята, че съм длъжна всеки месец да ѝ предавам цялата си заплата?
— Тя обясни защо. Знаеш, че ни помогна с първоначалната вноска по ипотеката. Това беше нейният принос към семейството. Сега очаква и ти да имаш свой. За да е честно.
— Честно… — повтори тихо Анна.
— Не ме гледай така.
— Как така?
— Сякаш съм казал нещо абсурдно.
— А не си ли?
Николай пристъпи навътре, седна до масата и преплете пръсти — позата на човек, подготвен за дълъг спор с предварително подредени аргументи.
— Тя ни даде четиристотин хиляди лева. Това бяха спестяванията ѝ за цял живот. Работила е, лишавала се е, за да ги събере. И ги вложи в нашия дом, защото сме семейство. Не иска да ѝ ги връщаме. Иска ти всеки месец да ѝ помагаш финансово. Разликата е голяма.
— Не е голяма, — отвърна Анна. — Същото е. Просто разсрочено във времето.
— Прекалено опростяваш.
— Назовавам нещата такива, каквито са. Тя иска заплатата ми. Цялата ли?
Той се поколеба за миг.
— Каза — цялата.
— Николай…
— Какво?
— Чуваш ли се?
Той стана и започна да крачи из кухнята.
— Разбирам, че звучи внезапно. Но опитай да погледнеш от нейната страна. Тя инвестира пари в нашето семейство. В този апартамент. Живеем тук. А ти харчиш заплатата си за какво? Дрехи, кафета с приятелки, някакви курсове…
— За храна, — прекъсна го Анна. — За продукти. За препарати. За лекарствата ти за кръвно, които все забравяш да купиш. За подаръци за майка ти по всички празници. За уроците по английски на Мартин Орлов — племенника ти, за когото плащаме вече втора година, защото сестра ти била „временно в затруднение“.
Въздухът натежа.
— Това е различно, — промълви той след пауза, но увереността му вече липсваше.
— Николай, получавам петдесет и две хиляди лева. От тях осем отиват за храна. Три — за комунални разходи, както сме се разбрали да ги делим. Две — за уроците на Мартин Орлов. Хиляда и петстотин — за подаръци на майка ти само миналата година, водя си сметка. Какво точно ще ми остане, ако ѝ дам всичко?
Той отвори уста, сякаш да възрази, после изрече:
— Аз изкарвам достатъчно.
