— Аз изкарвам достатъчно, за да не ти липсва нищо, — довърши той, сякаш с това въпросът беше решен.
Анна го изгледа продължително.
— Тоест аз ще работя, ще превеждам парите си на друг човек, а после ще разчитам на теб да ме издържаш?
— Мама не е „друг човек“! — гласът му прозвуча по-остро.
— За теб — не. За мен обаче тя не ми е роднина. Аз не съм я избирала. Избрах теб.
Николай прокара пръсти през косата си — онзи негов жест, който издаваше напрежение, дори когато се опитваше да изглежда спокоен.
— Тя е много разстроена. Плака по телефона. Не мога да понасям да я виждам така.
— А можеш ли да понасяш, когато аз съм зле? — попита Анна тихо, без истерични нотки, просто констатация.
— Ти не си зле. Ти си ядосана.
— Николай, от мен се очаква да стана постоянен източник на доходи за майка ти. Това не е просто раздразнение.
Той отново се отпусна на стола. Погледът му вече не беше толкова самоуверен; в него се прокрадваше несигурност, която се появяваше винаги, когато аргументите му започваха да се разпадат.
— Тя каза, че ако откажеш, значи не приемаш семейството ни за свое.
— Аз ли не го приемам? — Анна повдигна вежди. — Или просто не смятам, че съм длъжна да издържам чужда майка със собствената си заплата?
— Тя не ти е чужда!
— Добре. Да поговорим конкретно. Баща ти жив ли е?
— Разбира се, че е.
— Работи ли?
— Пенсионер е, но има допълнителни доходи.
— Тя поискала ли е от него да ѝ дава пенсията си?
Той замълча.
— А от сестра ти? Когато работеше, настоявала ли е да ѝ превежда заплатата си?
— Сега сестра ми е без работа.
— Питам те за преди.
Николай втренчи поглед в масата.
— Обстоятелствата са различни.
— Разясни ми ги. В какво точно се различават?
— Анна…
— Не, наистина искам да разбера. Защо точно аз трябва да отделям цялото си възнаграждение за майка ти? Защо не ти от твоите доходи? Защо не баща ти от пенсията си? Защо не сестра ти от обезщетението си? Защо точно аз?
Тишината се проточи. Накрая той вдигна очи.
— Защото така е решила тя.
Анна кимна бавно, сякаш това потвърждаваше нещо, което вече знаеше.
— Ясно.
Взе телефона от масата, погледна дисплея без да вижда нищо и го остави обратно.
— Няма да ѝ давам заплатата си. Нито цялата, нито част от нея. Нито този месец, нито след година.
— Анна…
— Позволи ми да довърша. Ако искаш да ѝ помагаш финансово — направи го. Това е твое право. Давай ѝ от твоите пари колкото прецениш. Няма да те спирам, нито ще ти държа сметка. Но това ще са твои средства. Моите си остават мои.
— Осъзнаваш ли, че ще ѝ стане много обидно?
— Тя вече е обидена. Ти сам каза, че е в истерия още преди да съм казала „не“. Значи решението ми не променя нищо.
— Тя беше убедена, че ще се съгласиш.
— И защо е била толкова сигурна?
Отново пауза. Анна усети, че сега ще чуе нещо съществено — може би истинската причина зад всичко.
— Смяташе… че няма да посмееш да ѝ откажеш.
В кухнята настъпи тежко, неловко мълчание.
— Няма да посмея? — повтори тя спокойно.
— Познаваш характера ѝ. Умее да притиска. Кара хората да се чувстват виновни.
— Знам. Три години го наблюдавам.
— Именно. Затова предположи, че ти…
— Че ще се огъна.
— Не това исках да кажа.
— Но точно това означава.
Николай се изправи и застана до прозореца. Отвън февруарската вечер беше тъмна и заснежена, а уличните лампи хвърляха жълтеникави петна върху преспите.
— Анна, не искам да заставам между вас.
— Ти вече си там. Дойде и ми предаде искането ѝ. Това само по себе си е позиция, дори да се преструваш, че не е.
— Това не е искане под натиск.
Анна го погледна право в очите.
— „Всеки месец си длъжна да ѝ даваш заплатата си.“ Николай, как по друг начин се нарича това?
