— „Всеки месец си длъжна да ѝ даваш заплатата.“ Николай, как по друг начин се нарича това?
Той се обърна рязко към нея. В погледа му проблесна онова изражение, което Анна Борисова отдавна беше научила да разчита безпогрешно: гняв — насочен едновременно към майка му, към ситуацията и към самия него. Но този гняв търсеше отдушник, а най-лесно беше да се стовари върху нея.
— Можеше ти да поговориш с нея. Спокойно. Като хората. Да ѝ обясниш.
— Опитвах се да говоря „като хората“ цели три години — отвърна тя тихо, но твърдо. — И резултатът е, че тя изпада в истерия, защото отказвам да ѝ превеждам заплатата си.
— Понякога си прекалено крайна.
— Не. Просто за първи път казвам на глас това, което мисля, вместо да се усмихвам и да замитам нещата под килима. Омръзна ми да замитам.
Николай се върна до масата и се отпусна на стола. Погледът му се впи в покривката, сякаш там можеше да намери готов отговор.
— Какво да ѝ кажа тогава?
— Истината. Че няма да стане.
— Тя пак ще звъни. Ще настоява. Ще натиска.
— Нека натиска теб. Ти си нейният син. Ти трябва да поставиш граници. Не аз.
— Лесно ти е да го казваш.
— Николай. — Анна пристъпи към него и спря точно срещу стола му. — Знам, че с нея не е просто. Израснал си с това. Свикнал си с виковете, със сълзите, с чувството за вина. За теб това е нормален начин на общуване, защото винаги е давал резултат. Но аз не съм част от тази схема. Не участвам в нея.
— Ти си ми съпруга.
— Точно така. Съпруга. Не банкомат за майка ти.
Той замълча за дълго.
— Ти я мразиш — изрече накрая.
— Не. Изтощена съм от нея. Това не е омраза.
— За нея е едно и също.
— Именно това е проблемът — отвърна Анна. — В нейния свят, ако не изпълняваш всичко, което тя иска, значи си срещу нея. Това не е здравословно. И ти го знаеш. Просто ти е по-лесно да не го признаваш.
Николай стана отново и закрачи из кухнята. Спря пред хладилника и се загледа в магнитите, които бяха донесли от пътуванията си — Прага, Бургас… малки цветни спомени от три години общ живот, подредени един до друг.
— Миналата седмица, когато бяхме при нея — поде той по-тихо, — пак започна за апартамента. Че била вложила пари, че на практика жилището е нейно, че има право да знае как харчим семейния си бюджет.
— Чух всяка дума.
— Излезе в кухнята.
— Защото ако бях останала, щях да кажа нещо, което после или щях да съжалявам… или нямаше да съжалявам, но щеше да стане още по-зле.
— Тя се страхува, Анна. На шейсет и три е. Страх я е да не остане излишна. Страх я е, че живеем свой живот и тя няма място в него.
— Разбирам го. Наистина. Не съм безразлична към самотата ѝ. Но това не се лекува с моята заплата. Изобщо не става дума за пари.
— Тогава за какво?
— За власт. Иска да държи контрола. Докато ни държи финансово, ние сме зависими. Ако ѝ давам дохода си, тя ще има усещането, че управлява семейството ни. Това е всичко.
Николай я гледа дълго, после бавно кимна.
— Знам — прошепна.
— Какво знаеш?
— Че си права. — Той прокара ръка по лицето си уморено. — Знам, че прекалява. Че това не е нормално. Просто… никога не съм умеел да разговарям с нея. Цял живот не съм умеел.
Анна се замисли за миг.
— Поне си честен — каза накрая.
— Тя винаги успява да ме накара да се чувствам виновен. От дете е така. Каквото и да стане — аз съм длъжен да поправя нещата. Да убедя някого. Да изгладя конфликт. И днес плака, повтаряше, че сме я изоставили, че всичко е дала за нас, а ние… И аз се прибрах с това в главата си. Прибрах се да говоря с теб.
Анна го погледна внимателно.
— Значи не си дошъл, защото вярваш, че трябва да ѝ давам заплатата си?
След тези думи в кухнята се настани продължително, натежало мълчание.
