— Не — отвърна Николай Борисов след кратко колебание. — Не мисля така. Това е… безумно. Разбирам го.
— Тогава защо изобщо дойде при мен с подобно нещо?
Той прокара ръка през косата си, сякаш търсеше правилните думи.
— Защото не знаех как да ѝ отговоря. По-лесно ми се стори да прехвърля разговора към теб. После да ѝ кажа, че съм обсъдил въпроса. Че съм направил опит. Че ти си против. Че не се е получило.
Анна Борисова го наблюдаваше дълго, без да откъсва очи.
— Значи си искал да ме изкараш преграда между вас.
— Да. — Той сведе поглед към масата. — Страхливост е. Нямам оправдание.
— Поне си честен за това.
— Анна, аз… не умея да разговарям с нея. Никога не съм умеел. Баща ми също не успяваше — просто млъкваше и се затваряше в гаража. Опитвам се да не бягам като него, но сякаш пак се оказвам в същия капан.
Тя се върна до печката, запали котлона и внимателно разбърка супата. Движенията ѝ бяха бавни и премерени.
— Не ти искам да късаш връзки с майка си. Нито да избираш между нас. Искам само едно — ясна граница. Нашите пари са наша отговорност. Заплатата ми е моя. Ако решиш да ѝ помагаш — прави го от своите средства и в разумни рамки. Но това, което тя иска сега, е неприемливо.
— Тя няма да го приеме.
— Ще го приеме, ако не отстъпваш.
— Ще започне да плаче.
— Нека плаче. Сълзите не са довод.
— За мен винаги са били.
— Знам. — Гласът ѝ остана мек. — Затова и плаче. Защото действа. И ще продължава да действа, докато ѝ позволяваш.
Николай дълго не каза нищо. От тенджерата отново се чу тихо клокочене; Анна намали огъня и сложи капака.
— Как точно да го формулирам? — попита той накрая. — Кажи ми конкретно.
— Кажи ѝ така: „Мамо, Анна няма да ти дава заплатата си. Това не подлежи на обсъждане. Ако мога, ще ти помагам аз — когато имам възможност. Но няма да контролираш семейството ни.“ Просто и ясно.
— Ще каже, че съм се променил. Че ти си ме променил.
— Променил си се. Пораснал си. Това е естествено.
— Тя не го вижда така.
— Възможно е да не ѝ харесва, че вече имаш собствена позиция. Но ти живееш своя живот, не нейния. Това не е предателство.
Той се изправи, свали сакото си и го метна върху облегалката на стола. Разкопча яката на ризата си. Напрежението по раменете му сякаш леко се отпусна.
— Обади ѝ се още тази вечер — каза Анна.
— Сега ли?
— Да. Докато още си наясно със себе си. Утре тя ще ти звънне първа, ще заплаче отново и пак ще се колебаеш.
— А ако откаже да разговаря?
— Това ще е нейно решение.
Той кимна — неуверено, но решително.
— След десет минути вечерята е готова. Измий си ръцете.
На устните му се появи едва забележима усмивка — онази, която тя познаваше от години.
— Анна…
— Да?
— Не трябваше да ти поставям това като ултиматум. Без предупреждение.
— Не трябваше.
— Съжалявам.
Тя го погледна и леко наклони глава.
— Върви да се измиеш.
Николай излезе от кухнята. Анна разбърка още веднъж супата, намали съвсем огъня и пое дълбоко въздух.
От коридора се чу шумът на течаща вода. После стъпки. Накрая — кратките тонове при набиране на номер.
— Мамо — долетя гласът му от другата стая. — Трябва да ти кажа нещо важно. Не, изчакай. Моля те, изслушай ме.
Анна постави капака плътно върху тенджерата и започна да реже хляба.
Навън февруарската вечер беше тъмна и студена, със ситен, рядък сняг. Обикновена делнична нощ. Обикновена кухня. И разговор, който вероятно е трябвало да се случи много по-рано.
Тя не се вслушваше в думите му. Улавяше само интонацията — равна, без онова познато виновно примирение. Леко напрегната, но устойчива.
Засега това ѝ беше напълно достатъчно.
