— Документите са уредени, Гергана Соколова. Всичко е потвърдено, трансферът е резервиран — гласът на асистентката звучеше енергично, но думите ѝ почти се губеха в шума от прахосмукачката, която бръмчеше в съседната стая.
Прекъснах разговора и поех дълбоко въздух. След два дни заминавахме за Турция. Не за поредния претъпкан курорт с пластмасови гривни „ол инклузив“ и опашки за пържени картофи, а за спокоен Бодрум — самостоятелна вила, аромат на борове и море, което измива умората по-добре от всяка терапия. Тази почивка си я бях извоювала. Десет години труд в туристическа агенция, издигане до водещ експерт по ВИП дестинации, безброй капризни клиенти, изпратени в най-луксозните хотели по света. И сега, най-сетне, щях да заведа собственото си семейство.
— Гергана! Още ли ще висиш в телефона? Ястието е почти готово, извади гювечетата от фурната! — Таня Живкова се появи на кухненската врата, бършейки ръце в престилката. В моята престилка.
Погледнах свекърва си. Беше дошла „за няколко дни“, които неусетно се превърнаха в цял месец. За нея домът ми беше продължение на нейния апартамент в покрайнините на Стара Загора — място, където прашинката е лична обида, а неизгладената калъфка е доказателство за морален упадък на снаха.
— Таня Живкова, аз съм по работа. Имам сложна резервация — отвърнах тихо и оставих телефона.
— Работа, работа… — изсумтя тя. — Натискането на копчета не е като да мъкнеш чували. Ето, Димитър Александров работи! Инженер в завод, изморява се човекът. А ти все в облаците. Между другото, Димитър каза, че на твоя курорт няма да ходи.
Нещо ме проряза в гърдите. Тази ваканция я планирахме шест месеца. Платих по-голямата част с лични спестявания и бонуси от хотели.
— Как така няма да ходи? Имаме билети — прошепнах, усещайки как пръстите ми изстиват.
— Съвсем просто. След четири дни ставам на шейсет. Забрави ли? Роднините от селото ще дойдат, трябва да ги посрещнем, да подредим маса. Димитър каза: майката е по-важна от някакви си плажове. Ще останеш с децата и ще ми помагаш. А парите по-добре да отидат за ремонт на колата.
В този момент съпругът ми влезе. Подсвиркваше си, явно в добро настроение, и директно отвори хладилника, без дори да ме погледне.
— Димитър, какво означава това? Какъв юбилей? Заминаваме вдругиден! — застанах пред него, опитвайки се да срещна очите му.
Той отпи от кефира направо от кутията, избърса устата си с ръка и равнодушно каза:
— Майка ми е права, Гергана. Юбилеят е важен. Морето няма да избяга. Догодина ще отидем. Ако изобщо.
— Догодина? Половин година събирах за това! Резервирах бизнес класа за всички. Исках децата да видят свят! Осъзнаваш ли колко усилия вложих?
Изведнъж той тресна кутията на масата. Лицето му потъмня, очите му се наляха с гняв. Никога не понасяше да напомням, че и аз печеля добре. В неговия свят аз бях само допълнение към „сигурната“ му мъжка заплата.
— Слушай внимателно — пристъпи към мен, носейки миризма на цигари и евтин афтършейв. — Анулирах билетите ти. Обадих се, казах, че се отказваме. До седмица ще върнат парите по картата.
За миг всичко наоколо се размаза.
— Ти… какво направи? Там са моите лични данни, моята карта. Как изобщо са позволили?
— Имам познати навсякъде. Един човек на касата помогна. Темата приключва. Оставаш тук, готвиш, гледаш децата и забавляваш майка ми. В този дом си никой — обслужващ персонал за семейството ми. Голямата бизнесдама…
Хукнах към скрина с папката за документи. Празно. Само старият ми международен паспорт беше останал — онзи, който бях забравила да прибера в сейфа.
— Върни ми паспорта, Димитър! Нямаш право! — гласът ми се пречупи.
— Право? — изсмя се той и сграбчи синята книжка от ръцете ми. — Тук аз определям правилата.
Стояхме до отворения прозорец. Юлската жега задушаваше Стара Загора, въздухът трептеше. Димитър погледна документа, после мен, и с необяснима, почти животинска наслада го запрати навън.
— Тичай да го търсиш, „пътешественичке“! — изкрещя.
Паспортът се завъртя във въздуха и падна в храстите под балкона на втория етаж. От кухнята се чу доволното сумтене на Таня Живкова.
— Така се прави, Димитър. Трябва ѝ твърда ръка. Съвсем се е самозабравила.
Гледах празните си длани. Нямаше сълзи, нито желание за спор. Само усещане, че вътре в мен някой е изгасил лампата. Плътна, студена тишина.
Той излезе, тръшвайки вратата, убеден, че е спечелил. Сигурен, че след малко ще тичам между бодлите да търся паспорта, а после, хлипайки, ще беля картофи за посрещането на многобройната му рода.
Но Димитър не знаеше една дребна подробност.
На кухненския рафт, между бурканчетата с подправки, стоеше моят смартфон.
