Обажданията не спираха. На дисплея се редуваха имената на Димитър Александров, после Таня Живкова, пак той. Оставих телефона да вибрира в дланта ми, без да отговарям. Междувременно под видеото в Инстаграм се надигаше истинска вихрушка — познати, колеги, съседи… всички вече бяха видели как „примерният инженер“ разговаря със съпругата си.
Докато преглеждах коментарите, до мен се приближи Александър Огнянов — собственикът на голяма верига строителни хипермаркети, наш дългогодишен ВИП клиент. Пътуваше със същия полет към вилата си в Бодрум.
— Гергана, добро утро. Видях какво публикувахте… — гласът му омекна, когато забеляза подпухналите ми очи. — Ако ви трябва адвокат или просто човек, който да застане до вас, разчитайте на мен. Вие сте един от най-добрите професионалисти, които познавам. Не позволявайте на никого да ви подрязва крилете.
Само кимнах. Бучката в гърлото не ми позволяваше да кажа и дума.
Бях сигурна, че у дома вече се разиграва друга сцена.
Около десет сутринта Димитър вероятно се е събудил в добро настроение. Представям си как е влязъл в кухнята с очакване за сервирана закуска и покорно изражение насреща. Вместо това — тишина. Нито кафе, нито топла каша, нито мен.
— Димитре, къде е жена ти? — сигурно е изсумтяла Таня Живкова, излизайки по халат. — Единайсет става, а вкъщи нищо не е пипнато! Трябва да измие прозорците преди да дойде леля Люси!
— Сигурно се е скрила у майка си — измърморил е той, наливайки си вода. — Ще ѝ звънна и ще дотича. Паспортът ѝ е при мен… тоест някъде на сигурно. Няма накъде да ходи.
Обадил се е. Отказ. Пак. Отказ.
— Виж я ти, колко е горда! — възмутила се свекървата. — Разглези я ти. Аз едно време дума напряко не смеех да кажа…
Вероятно тогава е посегнал към телефона, за да влезе в социалните мрежи. Може би е искал да ми напише нещо язвително, да ме „постави на място“.
И тогава го е видял.
Клипът беше сред най-гледаните. Хиляди преглеждания само за час. Стотици реакции. Лицето му, гласът му, унижението — изложени пред всички.
Но истинският удар дойде малко по-късно.
Десетина минути след видеото качих сторѝ. Селфи от бизнес салона. На заден план — Камелия Калинова, нашият директор, и Александър Огнянов. Той се беше навел леко към мен, увлечен в разговор, с ръка, отпусната върху облегалката на креслото ми.
Под снимката написах: „С правилните хора дори полетът е удоволствие. Работата не е просто офис — тя е уважение.“
По-късно съседи ми разказаха, че Димитър издал странен звук — нещо между стон и ръмжене. Тогава осъзнал всичко.
Не просто си бях тръгнала. Бях направила крачка към свят, до който той никога нямаше достъп. Към хора, които го гледаха отвисоко. Към живот, който той отчаяно се опитваше да ми отнеме.
Телефонът отново светна.
„Какво си въобразяваш?! Изтрий веднага това видео! Прибирай се! Александър Огнянов е клиент на завода, съсипваш ми кариерата!“
Прочетох съобщението и се усмихнах — не от радост, а от горчива яснота.
Колко иронично. Толкова се страхуваше да не го засенча, че сам си изкопа пропастта. Мислеше, че като ме унижи пред майка си, ще изглежда по-висок. Вместо това показа на всички колко е дребен.
— Гергана, започват да качват пътниците — докосна ме Камелия.
Изправих се. Раницата ми се стори необичайно лека.
Блокирах номера на Димитър. И този на Таня Живкова. Предстояха три часа във въздуха и седем дни в Бодрум. Знаех обаче, че тази седмица няма да бъде за плажове и коктейли. Щеше да бъде за възстановяване. За това да се науча отново да дишам.
Пътниците в бизнес класа се качвахме първи. Докато вървях по ръкава към самолета, в съзнанието ми отекваше една дума: „Свободна.“
Настаних се в широкото кресло, а стюардесата ми подаде чаша студена вода с резен лимон.
— Приятен полет, госпожо Соколова — усмихна се тя.
Затворих очи. Пред мен изплува образът на Димитър, когато хвърли паспорта ми в храстите. Чудех се дали вече го е намерил. Или може би Таня Живкова го е стъпкала с тежките си домашни чехли.
Телефонът изписука тихо. Съобщение от мама. Тя не знаеше нищо за скандала — изпрати ми снимка на децата в парка.
„Гери, нямат търпение за морето. Пиши като кацнете.“
Сълзите сами потекоха. Моите две малки съкровища, лишени от почивка заради нечие наранено его.
Знаех, че ще се върна за тях. Но знаех и друго — в онзи апартамент повече няма да прекрача, дори да си взема вещите.
Когато самолетът набра височина и облаците погълнаха земята, отворих лаптопа. Предстоеше работа — много работа. Трябваше да подготвя документи, да потърся адвокат по разводи, да измисля как да взема децата от майка ми, без да се изправям срещу Димитър.
В салона цареше спокойствие. Само равномерният шум на двигателите и тихото подрънкване на чаши нарушаваха тишината.
Погледнах през илюминатора. Някъде там долу останаха „инженерът“, юбилейната му майка и десет години от живота ми, захвърлени сред бодлите.
А аз летях напред — към място, където трябваше да започна отначало.
