— Ще си намери работа. Нужно ѝ е само малко време. А и мама няма нищо против.
Мила понечи да отвърне, но преглътна думите. По изражението на Калин ѝ стана ясно, че спорът няма да доведе до нищо. Той обичаше сестра си безусловно и винаги я защитаваше, дори когато признаваше, че е лекомислена и капризна. След смъртта на баща им, когато Калин бил на шестнайсет, а Светлана – едва на десет, именно той поел ролята на мъж в къщата. Работил каквото намери, помагал на Мария Любомирова, водел малката си сестра на танци и уроци по английски. Връзката им беше силна, почти неразрушима — и Мила го знаеше. Беше я приела като част от него.
Но това не означаваше, че е длъжна да харесва случващото се.
Светлана се появи след седмица. В събота сутринта звънецът иззвъня, докато Мила още по халат отпиваше от кафето си в кухнята. Калин буквално хукна към входната врата и след миг антрето се изпълни с възторжен писък:
— Кали! Толкова ми липсваше!
Мила излезе и застина за секунда. На прага стоеше Светлана — с бежово кашмирено палто, елегантна кожена чанта, която очевидно не беше от масовите марки, модерни боти с тънък ток. Косата ѝ беше безупречно оформена, гримът — прецизен, а въздухът носеше фин аромат на скъп френски парфюм.
— Миле! — разтвори ръце тя и я прегърна. — Прекрасно изглеждаш!
— Благодаря — отвърна Мила учтиво и леко сковано. — И ти също.
Настаниха се в хола. Когато Светлана свали палтото си, Мила забеляза дизайнерската рокля, деликатната златна гривна на китката ѝ и часовник, чиято стойност вероятно надвишаваше месечната ѝ заплата.
— Как е Мария Любомирова? — попита Мила, докато наливаше чай.
— Чудесно. Работи, както винаги. Казва, че без работа се чувства излишна. — Светлана махна нехайно с ръка. — Все ѝ повтарям да си почива, че е заслужила, но тя не ме слуша.
— Може би има нужда от помощ? — предпазливо подхвърли Мила.
— Ще се оправим — отряза я Светлана и веднага се обърна към брат си. — Кали, писна ми от Пловдив! Тази вечна суматоха, фалшивите усмивки. Всеки ти се представя за приятел, а мисли само за себе си.
Калин кимаше съчувствено, а Мила мълчаливо отпиваше от чашата си.
— И този Атанас Валентинов… — гласът на Светлана придоби обиден оттенък. — Обещаваше ми чудеса. Кълнеше се, че съм единствената, че ще се оженим. И изведнъж изчезна. Оказа се, че има друга. Представяш ли си?
— Нагъл тип — изрече Калин с напрежение. — Трябваше да поговоря с него.
— Няма значение, минало е — въздъхна тя, но миг по-късно отново се усмихна. — Важното е, че съм си у дома. Ще започна начисто.
Мила я наблюдаваше и се чудеше дали изобщо осъзнава. Нима не ѝ тежеше, че седи облечена в скъпи дрехи, докато възрастната ѝ майка работи в училищния стол?
— Светлана — не се сдържа тя, — търсиш ли работа?
— Разбира се! — оживи се гостенката. — Изпратих автобиографии на няколко места. Но ти знаеш, свикнала съм с определено ниво. Не мога да приема каквото и да е за дребни пари. Трябва да е нещо достойно.
— Разбирам — отвърна Мила, макар вътрешно да кипеше.
— Освен това — наведе се доверително Светлана, — трябва да поддържам стандарт. Искам да се омъжа, а на тази възраст външният вид е решаващ. Успешният мъж няма да се загледа по жена с евтина рокля.
— А средствата за всичко това? — попита директно Мила, като посочи чантата ѝ.
Светлана се усмихна загадъчно.
— Имам свои източници. Не се тревожи.
„Спонсор“, помисли си Мила. „Богат любовник.“ Усети странно облекчение — поне майка им не я издържа.
След този ден посещенията зачестиха. Веднъж седмично, понякога и по-често. Или Светлана идваше при тях, или Калин отиваше при майка си. Той се връщаше замислен, но на въпросите ѝ отговаряше кратко: всичко е наред, мама е добре, Светлана търси работа.
Мила не се намесваше. Между тях съществуваше негласно правило — семейството на Калин е негова отговорност. Тя не се бърка в отношенията му с майка му и сестра му, а той не коментира нейните решения. Пет години този баланс работеше. Защо да се нарушава сега?
Лятото отмина почти неусетно. Работата я погълна напълно — нови проекти, нови отговорности. Често оставаше до късно в офиса, а Калин я подкрепяше и не се оплакваше. Парите в общата им сметка постепенно се увеличаваха и Мила от време на време проверяваше приложението, удовлетворена от растящите цифри.
В началото на септември получи годишния си бонус — сериозна сума, която покриваше близо една трета от цената на колата, за която мечтаеше. Мила веднага си каза, че е време да помисли как най-разумно да вложи спестяванията им, така че да работят за тях, вместо просто да стоят по сметката.
