— Значи според вас аз съм на чужд гръб? Добре. Тогава оттук нататък всеки плаща сам за себе си — произнесе спокойно Милена.
Преди да стигне до тези думи, тя вече беше чула предостатъчно.
В онзи ден Милена се прибра по-рано от обичайното. Във входа миришеше на мокри обувки и на прясна боя — на първия етаж още довършваха ремонта. Тя се изкачи до своя етаж, отключи апартамента и вече понечи да извика съпруга си, когато застина в антрето.
Откъм кухнята се носеха гласове.
— Иван, ти си мъж, трябва да разбираш кой ти се е качил на главата в този дом — говореше майка му, Галина Борисова. — Аз не съм сляпа. Ти дърпаш всичко на гърба си, а тя само се разхожда хубава и се прави на изморена.
Милена бавно свали палтото си и го окачи на закачалката. Този път не остави ключовете върху шкафчето, както правеше винаги. Стисна ги в шепата си. Студеният метал неприятно се впи в пръстите ѝ, но тя дори не разтвори длан.
— Мамо, недей пак — отвърна Иван с уморен глас. — При нас всичко е наред.
— Наред? — свекърва ѝ се изсмя така, сякаш думата беше някаква нелепа шега. — На мен тези не ми ги разправяй. Виждам кой мъкне продуктите вкъщи, кой поддържа колата, кой помага на майка си, кой плати ремонта.
Милена леко присви очи. Особено я впечатли частта за ремонта. Апартаментът беше ремонтиран още преди сватбата. С нейните пари и по нейни решения. Тогава Иван единствено помогна да изберат плочките за банята и три пъти отиде да посрещне доставката. Но явно в разказите на Галина Борисова това вече се беше превърнало в негов героичен подвиг.
— Тя също участва в разходите — каза Иван, но гласът му прозвуча неубедително.
Не я защити. Не се възмути. Просто изрече някаква фраза, сякаш целта му беше да приключи разговора, а не да постави майка си на място.
— Участва? — Галина Борисова снижи тон, но от това думите ѝ станаха още по-остри. — С какво? С красивите бурканчета в банята? С кутиите от доставки? Погледни само колко неща има. Днес едно ще купи, утре друго. А после те пита защо си уморен. Разбира се, че ще си уморен, щом някой ти виси на врата.
Милена тръгна безшумно по коридора и спря до кухненската врата. Не влезе веднага. Искаше да чуе докрай. Не защото ѝ беше приятно. Просто за първи път от много време реши, че няма да спасява никого от неудобството.
На масата седяха Иван и Галина Борисова. Пред тях бяха разпилени сметки за комунални услуги, касова бележка от магазин и тефтер, в който свекърва ѝ записваше нещо с едрия си почерк. До него лежеше химикалка. Галина Борисова винаги обичаше да пресмята — особено чуждите пари.
— Не казвам, че е лоша — продължи свекървата. — Само че нещата трябва да се наричат с истинските им имена. Някой в този апартамент живее за чужда сметка.
Точно тогава Милена влезе.
Първа я забеляза Галина Борисова. Лицето ѝ се издължи, но само за миг. После бързо се изправи, сякаш нищо особено не се беше случило. Иван рязко обърна глава. Пръстите му веднага покриха тефтера, като че ли се опитваше да скрие написаното.
— Миле, ти вече се прибра? — той стана от стола. — Ние просто тук… обсъждахме…
— Разходите — подсказа Милена.
Гласът ѝ беше равен. Дори прекалено равен. Именно това накара Иван да премигне по-често от обичайното и да не намери веднага къде да дене ръцете си.
— Глупости, нищо важно — побърза да каже той. — Мама просто се тревожи. Нали я знаеш.
Милена погледна Галина Борисова. Свекървата издържа погледа ѝ, но пръстите ѝ съвсем забележимо придърпаха касовата бележка по-близо до тефтера.
— Значи според вас аз съм на чужд гръб? Добре. Тогава оттук нататък всеки плаща сам за себе си — повтори спокойно Милена.
Галина Борисова отвори уста, но не каза нищо. Иван направи крачка към жена си.
— Миле, почакай. Ти не си разбрала правилно.
— Разбрала съм всичко съвсем точно — отговори тя. — Само че преди се правех, че не чувам.
Иван се усмихна слабо и неуверено, сякаш очакваше всеки момент всичко да премине в обикновена семейна кавга. Но Милена не викаше. Не тръшкаше врати. Не настояваше за извинения. Тя се приближи до масата, взе тефтера и го обърна към себе си.
На първата страница беше написано: „Храна, жилище, кола, майка, дреболии“. Под думата „дреболии“ Галина Борисова беше изредила няколко точки: козметика, доставки, кафенета, дрехи.
Милена прокара поглед по списъка. Ъгълчето на устните ѝ потрепна, но това трудно можеше да се нарече усмивка.
— Галина Борисова, откога водите отчет и на козметиката ми?
— Аз никакъв отчет не водя — свекървата приглади жилетката върху гърдите си. — Просто разговаряме. Семейните разходи трябва да са ясни.
— Тогава нека ги изясним — Милена върна тефтера на масата. — Само че докрай, а не само от онази страна, която ви е удобна.
— Миле, недей — тихо каза Иван.
Тя се обърна към него.
— Защо да не го правя? Когато зад гърба ми ме наричат човек, който живее на чужда сметка, може. А когато предложа да смятаме честно — изведнъж не бива?
Иван отмести очи. Галина Борисова улови това и веднага се оживи.
— Никой не те е наричал така зад гърба ти. Чула си откъс от разговор и сега правиш сцена.
— Не, сцена още не правя — Милена остави ключовете върху масата. — Засега само обяснявам новите правила.
Тя излезе до стаята, извади от чекмеджето папка с документи и се върна в кухнята. Иван се напрегна още повече. Познаваше отлично тази папка. В нея Милена събираше всичко с години — документите за апартамента, квитанции, гаранционни карти, договори за техника и всякакви важни бумаги.
Жилището беше нейно. Не беше подарък от съпруга ѝ, не беше купено заедно, не беше записано „за всеки случай“ на нечии роднини. Още преди брака Милена го беше наследила от баба си и след законните шест месеца беше встъпила в правата си. После дълго го стягаше и подреждаше. Когато след сватбата Иван се нанесе при нея, тя не поиска от него нищо извънредно. Само нормално участие в общия им живот.
В началото той наистина участваше. Купуваше продукти, поемаше част от битовите сметки, сам предлагаше помощ. После обаче всичко постепенно се промени.
Първо започна да забравя да преведе пари за комуналните услуги. След това казваше, че щял да плати следващия път. После се оказа, че Галина Борисова имала нужда от помощ за лекарства, после за пътуване, после за нов хладилник, после за още нещо. Милена не спореше. Не я дразнеше самият факт, че мъжът ѝ подпомага майка си. Дразнеше я, че тази помощ все по-често се случваше за сметка на техния общ бит, а благодарност от страна на свекърва ѝ имаше все по-малко.
Галина Борисова започна да идва у тях все по-често. Можеше спокойно да отвори хладилника и да огледа какви продукти има. Можеше да мине през банята и да забележи нов крем. Можеше да попита защо на Милена ѝ е втори чифт зимни обувки, щом първият още изглеждал прилично. В същото време към собствения си син тя никога нямаше въпроси.
Иван можеше да си поръча скъпа част за колата и майка му казваше:
— Един мъж трябва да се грижи за техниката си.
Милена можеше да си купи палто и веднага чуваше:
— Сега жените много обичат да се глезят, а после се чудят защо парите не стигат.
В началото Милена отвръщаше с шега. После спря. Струваше ѝ се, че няма смисъл да раздухва конфликт. Беше убедена, че Иван сам разбира къде е истината.
Сега вече ѝ стана ясно, че не разбира. Или просто се преструва.
— Ето сметките за последните месеци — Милена извади няколко квитанции. — Платени са от моята карта. Ето интернетът. Пак мое плащане. Ето покупката на пералнята, след като старата се повреди. Също моя. А това е доставката на материалите за ремонта на терасата, който, както чувам, бил платен от Иван.
Иван рязко вдигна глава.
— Аз помагах!
— Ти прие доставката, защото аз бях на работа — Милена го погледна без злоба, но толкова право, че той отново млъкна. — Това е помощ. Не е плащане.
Галина Борисова почука с пръсти по масата.
— И какво сега? Ще унижаваш мъжа си с някакви хартийки?
— Не. Ще защитя себе си с факти.
— С факти? — изсумтя свекървата. — А кой сменя крушките вкъщи? Кой се занимава с колата? Кой носи тежките торби?
Милена кратко кимна.
— Чудесно. И това ще го запишем. Крушките, торбите, колата. Само че колата е лична на Иван и аз почти не я използвам. А продуктите в торбите обикновено ги купувам аз, просто невинаги го карам той да ги качва до апартамента.
