— Но оттук нататък ще сме по-точни — продължи Милена. — Всеки купува своето отделно. Сметките за жилището се делят на две, щом Иван живее тук. Препаратите, храната, интернетът — всичко се записва. А вашите разходи, Галина Борисова, нямат отношение към нашия дом.
Свекървата се изпъна на стола, сякаш някой я беше дръпнал за раменете.
— Какво трябва да значи това?
— Означава, че ако Иван желае да ви помага, ще го прави от своята част. Не от общите ни пари и не за сметка на моите плащания.
— Ти как изобщо си позволяваш да пресмяташ помощта за майка му?
— По същия начин, по който преди малко вие пресмятахте бурканчетата ми в банята.
В кухнята настъпи тишина. Дори Иван, който допреди миг дишаше тежко и шумно, сякаш внезапно застина.
Галина Борисова посегна към чантата си, оставена на свободния стол.
— Иван, чуваш ли как говори тя с майка ти?
— Мамо…
— Не ми „мамо“! — рязко го прекъсна тя и се обърна към него. — Мъж ли си, или не си? В собствения ти дом те поставят на място!
Милена леко повдигна вежди.
— В чий дом?
Иван пребледня. Не много, но достатъчно, за да го забележи Милена. Галина Борисова също го видя, ала инатът ѝ не ѝ позволи да спре навреме.
— В семейния дом! Той живее тук!
— Живее — съгласи се Милена. — Само че апартаментът е моя собственост. Това не е обида, а факт. И понеже тази вечер явно сме решили да наричаме нещата с истинските им имена, нека не се преструваме, че жилището се е появило от нищото след сватбата.
Пръстите на свекървата стиснаха дръжките на чантата.
— Значи сега ще ми го натякваш?
— Не натяквам. Очертавам граници. Вие дойдохте в моя дом, седнахте на моята маса и започнахте да изчислявате доколко съм удобна за сина ви. Е, сега аз изчислявам доколко това е удобно за мен.
Иван прокара длан по лицето си.
— Милена, стига. Всички сме изнервени.
— Не, Иван. Изнервена беше майка ти, когато ме нарече хрантутница. Аз в момента съм напълно спокойна.
И това беше истина. Вътре в нея всичко стоеше стегнато и ледено ясно, както преди тежък разговор с човек, на когото вече не искаш да правиш отстъпки. Не изпитваше нужда да се оправдава. Имаше само една чиста, твърда яснота. Сякаш някой бе махнал от раменете ѝ дебело одеяло, под което дълго беше седяла и се беше задушавала.
— От днес нататък — продължи тя — няма да купувам храна „за всички“, ако не сме се разбрали предварително. Няма да плащам разходи по колата ти, когато казваш, че после ще се оправим. Няма да поемам изцяло сметките, ако си забравил да преведеш своята част. И няма да приемам забележки от човек, който не участва в нашите разходи, но по някаква причина се държи като ревизор.
Галина Борисова рязко се изправи.
— Тръгвам си. Нямам намерение да слушам това.
— Добре — отвърна Милена. — Нещата ви са в коридора.
Свекървата погледна сина си. Очевидно очакваше той да я спре, да каже нещо остро на жена си, да възстанови стария ред. Но Иван мълчеше. Стоеше до масата и гледаше квитанциите така, сякаш бяха чужди писма, попаднали случайно в ръцете му.
— Иван, ще ме изпратиш ли? — попита Галина Борисова.
— Сега, мамо.
— Не „сега“. Веднага.
Милена взе връзката ключове от масата и отдели един ключ от останалите.
Иван се намръщи.
— Какво правиш?
— Взимам резервния ключ, който си дал на майка си.
Галина Борисова притисна чантата към тялото си.
— Той е за всеки случай!
— Този случай приключи.
— Аз съм му майка! Ако се наложи, мога да вляза при сина си.
— При сина си — да. Но това е моят апартамент. Без моето съгласие никой повече няма да влиза тук.
Лицето на свекървата почервеня. По бузите ѝ избиха ярки, неравни петна. Тя бръкна в чантата, извади своята връзка и хвърли ключа върху масата. Металът издрънча върху дървото.
— Вземай го. Задави се с този твой апартамент.
— Не драматизирайте, Галина Борисова. Просто върнахте чужд ключ.
Иван трепна, сякаш се канеше да ѝ направи забележка, но Милена го погледна първа. И той замълча.
Когато вратата се затвори след свекървата, в апартамента се настани странна, непривична тишина. Иван изпрати майка си до асансьора и след няколко минути се върна. Завари Милена в кухнята. Тя прибираше квитанциите обратно в папката — внимателно, подредено, без да намачка нито един лист.
— Защо трябваше така? — попита той.
Милена дори не вдигна глава.
— Как точно?
— Пред майка ми. Можеше да говорим после.
— Тя говореше за мен пред теб. Защо аз трябваше да чакам удобен момент?
— Тя просто се тревожи за мен.
Милена затвори папката и най-сетне го погледна.
— А ти за кого се тревожиш?
Той не отговори веднага. Разтърка основата на носа си, отиде до прозореца, после се върна обратно. Преди Милена би се размекнала от тази гледка. Би се приближила, би го хванала за ръката, би казала, че просто са уморени. Но днес не виждаше умора. Виждаше навик — навик да избягва отговорите.
— Аз не мисля, че си хрантутница — каза той.
— Но позволи да ме нарекат така.
— Не исках скандал.
— Затова избра да унижат мен?
Иван се намръщи болезнено.
— Приемаш всичко прекалено остро.
Милена се засмя кратко. Не весело. Просто въздухът излезе от гърдите ѝ като рязък звук.
— Много удобна фраза. Първо някой мълчи, докато те обсъждат, а после ти обяснява, че реагираш прекалено.
— Добре, виновен съм. Стига ли?
— Не.
Той я погледна с изненада.
— Как така не?
— Така, че едно „виновен съм“ не е достатъчно. Трябват ми действия.
Иван седна на масата и отмести настрани бележника на майка си.
— Какви действия още?
— От утре започваме наистина да плащаме всеки своята част. Ще направя списък с задължителните разходи за апартамента. Половината се поема от теб. Храната си я купуваш сам или предварително участваш в общия списък. Ако искаш да помагаш на майка си — помагай. Но не така, че после аз да покривам обещанията ти.
— Сериозно ли искаш да живеем като съквартиранти?
— Не. Искам да разбера дали имаме брак, или просто удобна услуга от моя страна.
Иван сви пръсти върху плота. Не устните — пръстите. Стисна ги толкова силно, че кокалчетата побеляха.
— Унижаваш ме.
— Не, Иван. Просто спирам безплатната част от грижата си, която ти и майка ти решихте да наречете моя наглост.
Тези думи улучиха точно. Той замълча.
Същата нощ легнаха в едно легло, но помежду им сякаш се беше появила тънка, невидима преграда. Иван дълго се въртя, после стана и отиде в кухнята да пие вода. Милена чу как отваря шкафа, как вади чаша, как се връща обратно. Преди би го попитала дали всичко е наред. Този път не попита.
На сутринта тя стана по-рано от него. Отвори банковото приложение, прегледа последните плащания и изписа общите разходи в таблица върху лист хартия. Не записваше доходи. Не сравняваше кой колко може да си позволи. Само факти: сметки за жилището, интернет, хранителни продукти, домакински покупки, дребни ремонти, доставка на вода.
Когато Иван влезе в кухнята, списъкът вече лежеше на масата.
— Какво е това? — попита той.
— Новият ни ред.
Той взе листа и пробяга с очи по редовете. Изражението му се променяше постепенно — първо недоверие, после раздразнение, а накрая объркване.
— Включила си дори препарата за миене?
— Да. Той не се появява сам.
— Милена, това вече е смешно.
— Смешно беше вчера, когато майка ти броеше личните ми покупки. Днес е просто честно.
Той остави листа обратно на масата.
— Няма да живея по някакъв лист.
— Тогава предложи свой вариант.
— Нормалният вариант е да забравим вчерашния разговор.
Милена си наля кафе. Остави джезвето в мивката, взе чашата и се облегна с хълбок на ръба на масата.
— Не.
Една кратка дума подейства по-силно от дълга реч. Иван я погледна така, сякаш за първи път осъзнаваше, че тя не се пазари.
Следващите дни се оказаха неочаквано трудни за него.
Преди се прибираше, отваряше хладилника и взимаше каквото му се прииска. Сега на един от рафтовете стоеше кутия с лепенка „Милена“. Не от злоба. Просто за да няма объркване. Общите продукти бяха отделени на друго място, но се появяваха само след като Иван преведеше своята част.
Преди можеше между другото да подхвърли:
— Трябва да мина да купя нещо за колата, после ще ти върна.
И Милена плащаше, защото така беше по-бързо и по-лесно. Сега отговорът ѝ беше друг:
— Това е твоята кола. Реши го сам.
Преди Галина Борисова можеше да звънне вечер и да съобщи:
— Утре ще намина при вас, скучно ми е вкъщи.
Сега Милена спокойно питаше:
— Иван ще си бъде ли вкъщи?
