— А какво, без него няма да ме пуснеш ли? — възмути се Галина Борисова още при първия такъв разговор.
— Не. Просто не сме се уговаряли да идвате.
— Ясно. Настроила си сина ми срещу собствената му майка.
— Синът ви е голям човек. Ако има собствено мнение, никой не може да го настройва насила.
След тези думи Галина Борисова прекъсна разговора.
Иван научи за случилото се около час по-късно. Майка му, разбира се, беше побързала да му се обади първа и му беше представила всичко така, сякаш Милена я бе оставила да стои навън в студа пред заключена врата.
Още щом прекрачи прага, той започна:
— Майка ми каза, че си ѝ говорила грубо.
Милена тъкмо подреждаше покупките. Извади пакет с ориз, прибра го в шкафа, после спокойно се обърна към него.
— Казах ѝ, че без предварителна уговорка не се влиза в моя апартамент.
— Не можеше ли по-внимателно?
— Можеше. Както можеше и по-внимателно да се говори, когато ме наричахте човек, който живее на чужд гръб. Само че тогава никой не се постара.
Иван се отпусна тежко на стола, сякаш краката му изведнъж бяха натежали.
— Сега ли ще се връщаш към това при всеки разговор?
— Не. Връщам се към него само когато вие двамата се опитвате да се държите така, сякаш нищо не се е случило.
Той уморено закри лицето си с длани.
— Не съм свикнал да живея по този начин.
— А аз не съм свикнала едновременно да бъда удобна и виновна.
Точно това дразнеше Иван най-много. Милена не вдигаше скандали. Не хвърляше чинии, не го гонеше демонстративно, не звънеше на приятелките си пред него, за да се оплаква, не превръщаше всяка вечер в театрална сцена. Тя просто променяше правилата. Тихо, подредено и без да отстъпва.
След седмица Иван сам отиде до магазина. Върна се с две торби, дълго вадеше продуктите и ги нареждаше върху масата, а накрая попита:
— Това общо ли се води, или е мое?
Милена огледа покупките.
— Ако искаш да е общо, ще го отбележим в списъка.
Той въздъхна.
— Добре. Отбележи го.
Тя взе листа без нито дума. Иван започна да изброява. Милена записваше. Без усмивка, без подигравка, без онова изражение на човек, който е спечелил битка. И именно това го накара да се почувства още по-неловко. По-лесно щеше да му бъде, ако го беше ужилила с някоя реплика. Тогава можеше да се обиди. Така обаче му се налагаше да гледа в очите едно просто нещо: домът не се държеше на неговите редки широки жестове, а на десетки дребни действия, които преди изобщо не беше броил за труд.
През втората седмица Галина Борисова пристигна без предупреждение.
Милена беше вкъщи. Работеше на лаптопа в стаята, когато откъм входната врата се чу шум. Първоначално си помисли, че Иван се е прибрал по-рано. После обаче ключът не успя да се завърти в ключалката. Някой опита още веднъж, този път по-настойчиво.
Милена излезе в коридора и погледна през шпионката.
На площадката стоеше Галина Борисова. В едната си ръка държеше чанта, а в другата — стар ключ. Същият, който явно не беше върнала. Или пък си беше направила копие още преди време.
Милена отвори вратата, но остави предпазната верига закачена.
— Галина Борисова, какво правите?
Свекървата рязко дръпна ръката си от ключалката.
— О, ти си била вкъщи. Мислех, че няма никого.
— И затова решихте да отключите?
— Дойдох при сина си.
— Синът ви не е тук.
— Ще го изчакам.
— Няма.
Лицето на Галина Борисова се издължи.
— Как така няма?
— Така, че няма да влезете в апартамента без покана.
— Ти съвсем вече… — започна свекървата, но се спря, защото видя, че Милена не я гледа гневно, а съсредоточено и спокойно. — Аз съм майката на Иван.
— А аз съм собственикът на този апартамент.
— Пак ли започваме!
— Не сме спирали. Преди минута се опитвахте да отключите моята врата с ключ, който изобщо не би трябвало да е у вас.
Галина Борисова сви ключа в юмрука си.
— Голям проблем намери. Преди можеше.
— Преди не знаех, че ме смятате за излишна в собствения ми дом.
В този момент съседната врата на етажа се отвори. От апартамента надникна Иванка Соколова от петия — възрастна, но удивително енергична жена, която познаваше всички във входа и имаше навика да се появява точно в най-напрегнатите моменти.
— Всичко наред ли е при вас? — попита тя.
Милена не откъсна поглед от свекърва си.
— Да, Иванка Соколова. Човекът е объркал вратата със стар ключ.
Галина Борисова пламна.
— Не ме излагай пред съседите!
— Тогава не отключвайте чужди врати.
Свекървата се завъртя рязко и тръгна към асансьора. Чантата я удари отстрани, но тя дори не спря. Милена затвори, освободи веригата, превъртя ключа и веднага се обади на ключар. Без жалби, без излишни обяснения, без дълги разговори. Просто смяна на ключалката.
Когато вечерта Иван видя новия ключ, лицето му се стегна.
— Сменила си ключалката?
— Да.
— Без да ме питаш?
— Вратата се опитаха да я отворят без да ме питат. Значи равновесието е запазено.
— Това е майка ми.
— Това е моята врата.
Той влезе в кухнята, върна се в коридора, после пак тръгна натам. Милена забеляза това обикаляне, но не го коментира.
— Даваш ли си сметка колко се е разстроила? — попита той накрая.
— Разстроила се е, защото не е успяла да влезе без разрешение.
— Искала е просто да ме изчака.
— В моя апартамент, сякаш аз не съществувам.
Иван удари с длан по касата на вратата. Не силно, но звукът прозвуча остро.
— Ти превръщаш всичко във война!
Милена направи няколко крачки към него. Не прекалено близо, но достатъчно, за да спре да говори към коридора и да я погледне.
— Не, Иван. Войната започна тогава, когато ти и майка ти решихте, че моят принос може да бъде пренебрегван, границите ми могат да се местят, а мълчанието ми означава съгласие.
Той понечи да отвърне, но телефонът му иззвъня. На екрана светеше: „Мама“. Иван погледна към Милена, после прие обаждането.
Гласът на Галина Борисова се чуваше ясно дори без високоговорител.
— Сине, аз при вас повече няма да стъпя. Нека жена ти се радва. Постигна каквото искаше. Изгони майка ти, взе ѝ ключовете, смени ключалките. Скоро и теб ще изхвърли навън.
Милена спокойно протегна ръка.
— Дай ми телефона.
— Защо?
— Искам да го кажа пред теб, за да няма после преразкази.
Иван се поколеба за миг, но ѝ подаде телефона.
— Галина Борисова, аз не съм ви гонила. Не ви пуснах в апартамент, в който се опитахте да влезете без покана. Това са различни неща. Иван може да се вижда с вас където и когато пожелае. Но домът ми повече няма да бъде място за проверки, сметки и внезапни посещения.
— Ех, какъв език извади! — свекървата почти се задави от възмущение. — Сине, чуваш ли я?
— Чувам, мамо — каза тихо Иван.
Милена му върна телефона.
След този случай Галина Борисова не се появи няколко дни, но тишината се оказа измамна. Тя просто смени подхода. Започна да звъни на Иван вечер и да говори с него дълго. След тези разговори той ставаше раздразнителен, хващаше се за дреболии и се опитваше да бодне Милена с нещо уж между другото.
— Слушай, този твой крем пак ли е общ разход? — попита веднъж, след като видя бурканчето в банята.
Милена го погледна през огледалото.
— Не. Както и твоята пяна за бръснене. Разликата е, че аз не обсъждам твоята.
Той се смути и излезе.
Друг път подхвърли:
— Може би вече трябва да си сложиш катинар и на отделен рафт в хладилника?
Милена затвори кутията с капак.
— Ако започнеш да вземаш без да питаш, ще го обмисля.
— Станала си друга.
Тя се обърна към него.
— Не. Просто спрях да бъда удобна.
Най-показателното се случи в края на месеца, когато дойде време да се платят общите разходи. Милена сложи списъка пред Иван. Той го взе, прегледа го и се намръщи.
— Защо е толкова много?
— Защото животът не се състои само от твоите торби с покупки през уикенда.
Той започна да минава по точките една по една. Комунални сметки, интернет, вода, препарати и дребни домакински неща, храна, малък ремонт в банята, крушки. Нищо излишно. Никакви женски прищевки, никакви лични разходи на Милена.
— Не съм мислел, че излиза толкова — каза той вече по-тихо.
— Знам.
— Защо не си ми казвала по-рано?
Милена остави химикалката на масата.
— Казвала съм. Ти отговаряше: „После ще го оправим.“
Той сведе очи. Тази фраза беше любимият му начин да премести отговорността някъде в мъглявото бъдеще. Само че бъдещето вече беше дошло — под формата на лист хартия със суми и редове.
— Ще ти преведа парите — каза той.
— Добре.
Не го направи веднага. Първо излезе на балкона, обади се на някого, после се върна. Милена не попита нищо. Малко по-късно телефонът ѝ издаде кратък звук. Преводът беше пристигнал.
След това Иван остана мълчалив няколко дни. Не нежен, не виновен, а именно притихнал. Наблюдаваше Милена така, сякаш се опитваше да открие къде е скрит бутонът, който връща предишната ѝ мекота. Но такъв бутон нямаше. Имаше жена, която дълго се беше преструвала, че всичко е наред, и най-после беше престанала.
Две седмици по-късно Иван внезапно каза, че има едно предложение.
