Златният пръстен удари Милена по скулата, отскочи на пода и с почти весело звънтене се търкулна под кухненската маса.
Антон Калинов стоеше в антрето, разширил ноздри, и театрално нагласяше яката на новото си кожено яке, което подозрително поскърцваше при всяко негово по-дълбоко вдишване.
— Това е краят, Милена, последният акорд на нашето прекалено проточило се и безнадеждно вторично представление — произнесе той, вперил поглед някъде над главата ѝ. — Ти стана предвидима като разписание на крайградски влак. А на мен ми трябва полет, изразителност и жена, която може да оцени мащаба на вътрешната ми вселена.
Милена не каза нищо. Само премести очи към кафеното петно, което съпругът ѝ току-що бе оставил върху прясно изпраната ленена покривка.
И точно тогава, вместо пареща обида, в нея се надигна странно облекчение. Сякаш от жилището внезапно бяха изнесли огромен развален хладилник, който бръмчеше без прекъсване цели двайсет години.
— Твоята вътрешна вселена напоследък доста често настояваше за пържени картофи с лук, Антон Калинов — отбеляза тя спокойно. — Надявам се, че Диана Данаилова вече е разучила картата на гастрономическите ти съзвездия.
Лицето му се сви. Очевидно го засегна не думите ѝ, а липсата на истерия, счупени чинии и отчаян опит да се вкопчи в куфара му като в последна спасителна сламка.
Той явно бе очаквал Милена да падне едва ли не на колене и да го моли да съхранят свещения си съюз — в името на колекцията от чешки кристал и още недоплатения кредит за остъклената тераса.
— Диана Данаилова е стихия. Млада, неопетнена от битовизми нимфа, която вижда в мен титан — заяви той и гордо изнесе напред крака си в лъскава лакирана обувка. — А ти… ти просто си свикнала с мен. Както човек свиква със стар лампион в ъгъла.
— Титаните обикновено не завършват добре. Или ги хвърлят в Тартар, или ги карат да крепят небето върху схванатите си рамене — Милена най-сетне вдигна поглед към него. — Върви, Антон Калинов. Твоята „стихия“ долу в колата сигурно вече губи търпение и харчи бензин.
Той излезе и тръшна вратата така силно, че рамката със сватбената им снимка жално иззвънтя на стената. На нея Антон Калинов приличаше на подплашен лалугер, напъхан в прекалено широк костюм.
Милена се приближи до прозореца и с леко злорадство проследи как нейният „титан“ се мъчи да натъпче два огромни куфара в миниатюрния багажник на червен хечбек.
Следващата седмица се превърна за нея във време на велики географски открития, но не по света, а из собственото ѝ жилище.
Оказа се, че когато не приготвяш три пъти дневно меню от пет ястия, в денонощието изведнъж се появяват цели пет свободни часа за истински живот.
