Постепенно жилището започна да се променя, сякаш някой беше отворил прозорец след години застоял въздух. Първата покупка на Милена беше огромна ваза в крещящо тюркоазено — същата, за която Антон Калинов неизменно твърдеше, че е „паметник на лошия вкус“.
Дори прахът върху рафта с биографиите на велики пълководци вече не я караше да подскача и да посяга към парцала. Нека си стои, реши тя. Великите пълководци очевидно можеха да преживеят малко прах.
Телефонът звънна в четвъртък вечерта, точно когато Милена, напълно погълната от себе си, рисуваше с акварел върху кухненската маса. Боите бяха разпилени направо върху прословутата покривка с петното, което преди би било семейна трагедия.
На екрана светеше непознат номер. Гласът отсреща звучеше толкова изцеден и пречупен, че Милена не успя веднага да разпознае в него „стихията“ Диана Данаилова.
— Милена? — изпищя гласът, като трепереше някъде на границата между плач и ултразвук. — Аз съм Диана Данаилова… онази, която мъжът ви нарича Диана Данаилова. Трябва да се видим. Моля ви, наистина ви моля.
— Ако става дума за пръстена, още не съм го извадила изпод кухненския шкаф — отвърна Милена и замислено прокара четката по листа. — Там положението с праха е сериозно. Елате в събота, така или иначе мислех да чистя.
— Не ми трябва никакъв ваш пръстен! — почти изви Диана Данаилова. — Вчера ме накара да изгладя всичките му тениски втори път, защото ръбовете на ръкавите „не съответствали на вектора на настроението му“!
Милена не издържа и се задави от смях в шепата си. Спомни си как някога Антон Калинов я беше карал с линия да измерва разстоянието между копчетата на ризите му.
Уговориха се да се срещнат в малкото кафене на ъгъла, където приготвяха най-горчивото кафе в целия град.
Диана Данаилова съвсем не приличаше на фаталната разрушителка на семейства от евтините сериали. Срещу Милена седеше бледо момиче с нервен тик на лявото око, облечено в пуловер, който очевидно отдавна беше преживял по-добрите си дни.
— Казваше, че сте ледена скала, замразила творческия му потенциал — промълви Диана Данаилова и разбърка захарта в чашата си така, сякаш искаше да пробие дъното. — А всъщност за седем дни превърна студиото ми в затвор със строг режим и задължителна проверка на чистотата по первазите.
— Антон Калинов не е мъж, а скъп за поддръжка антикварен експонат — отбеляза Милена, като огледа събеседницата си с любопитство. — Струва ми се, че сте подценили усилията, нужни за реставрацията му.
— Три часа ми изнася лекция, че звукът на течащата вода в банята трябвало да попада в нота „ми“, иначе получавал мигрена — Диана Данаилова закри лицето си с длани. — Дойдох да ви кажа, че повече не мога. Вземете си го, моля ви. Дори ще му платя таксито до вашия дом!
Милена не отговори веднага, а впери поглед в собственото си отражение в тъмното стъкло на кафенето.
