Оттам я гледаше жена, която сякаш бе свалила от себе си поне пет години; лицето ѝ изглеждаше по-леко, а кожата ѝ имаше онова тихо сияние, което не идва от кремове, а от внезапно върната свобода.
И въпреки това на Милена ѝ стана искрено жал за Диана Данаилова. На двайсет и две години момичето беше нагазило до шия в блатото, наречено „велик мъж“, и още не разбираше, че се дави.
— Знаеш ли, Диана, у дома имах една порцеланова котка с отчупено ухо — подхвана Милена, обхванала чашата чай с длани. — Години наред я лепях, боядисвах, въртях я към гостите от здравата страна, само и само никой да не забележи повредата.
— И не се залепи ли? — Диана вдигна очи с плаха надежда.
— Залепи се. Само че котката пак си остана счупена. Просто започна да изглежда още по-жалка.
Милена замълча за миг, после добави по-тихо:
— Накрая разбрах, че без нея на рафта има повече място. За въздух. За нови неща. За смисъл, който не трябва постоянно да подпираш, за да не падне.
— Но той казва, че съм неговата муза! — Диана отново подсмръкна. — Само че според него тази муза трябва да прави съвършено кафе без пяна и едновременно с това да цитира Кант в оригинал.
— Той не търси муза — отряза Милена. — Търси безплатно приложение към раздутото си его. Някой, който да лъска величието му сутрин, обед и вечер. Ти си му удобен ресурс, който още не се е научил да казва „не“.
Разговорът им продължи дълго. Милена с изненада научи, че Диана мечтае да рисува илюстрации за детски книги, но Антон Калинов ѝ бил забранил да „цапа ръцете си с бои“, защото това не подхождало на жена до човек с неговия интелектуален мащаб.
Когато най-сетне се разделиха, в погледа на Диана вече проблясваше нещо, което приличаше на решителност. А Милена усети, че нейният собствен план е узрял напълно.
На следващата сутрин Антон Калинов сам ѝ се обади. Гласът му беше напоен с лепкаво, театрално разкаяние.
— Милена, направих задълбочен анализ на нашите отношения и стигнах до извода, че твоята стабилност е именно това, от което се нуждае моят неспокоен дух — започна той с обичайния си монолог. — Младостта се оказа прекалено шумна и крайно зле организирана откъм бит.
— Антон, тъкмо мислех да ти звънна — каза Милена, застанала насред обновения си хол, където вече не миришеше на колосани покривки, а на чистота и простор. — Вещите ти са опаковани и чакат да бъдат изпратени.
— Знаех си, че ме очакваш — проточи той самодоволно. — Ще мина довечера. Приготви нещо леко, стомахът ми е изморен от диетичните експерименти на Диана.
— Не си ме разбрал, Антон. Вещите ти ще бъдат изпратени на адреса на майка ти в селото — Милена се усмихна на отражението си в огледалото. — А освен това направих един жест, който отдавна беше наложителен: дарих колекцията ти с биографии на велики личности на градската библиотека. Там поне ще вършат някаква работа.
От другата страна настъпи такава плътна и тежка тишина, че Милена почти усети как въздухът в слушалката се сгъстява от неговото онемяло възмущение.
