Милена едва ли не чу как в главата на този самопровъзгласил се „титан“ заскърцаха невидими зъбни колела.
За Антон Калинов книгите му не бяха просто хартия с твърди корици. Те бяха доказателството за неговата мнима изключителност, интелектуалната му броня срещу света.
— Ти… ти нямаше право! — издиша най-сетне той, сякаш думите му заседнаха в гърлото. — Това беше основата ми! Фундаментът на личността ми!
— Личност, която се подпира върху чужди биографии, обикновено няма своя — отвърна Милена със същото спокойно равнодушие. — Между другото, на мястото на стелажа ти вече е моят статив. И знаеш ли, светлината там пада великолепно.
Два часа по-късно пред входа ѝ се появи куриер, натоварен с огромен кашон. Върху картона с едри, разкривени букви беше написано: „За Антон. Без право на кореспонденция и връщане“.
Милена дори не си направи труда да го отвори. Само взе онази порцеланова котка с отчупеното ухо и я залепи отгоре с тиксо, като последен етикет към цялата нелепа колекция.
После повика хамали и изпрати всички тези вещи на адреса на ателието на Диана Данаилова. Към пратката добави кратка бележка: „Музеите приемат експонати само в пълен комплект. Успех с творчеството.“
Същата вечер тя отвори широко балконската врата. Шумът на града нахлу в жилището, но този път не прозвуча заплашително. Напротив — приличаше на живот, който най-после се връща по местата си.
Милена седна направо на килима, пусна музиката, която Антон винаги наричаше „непоносимо дрънчене“, и започна да скицира нова картина.
В ъгъла вече не стоеше тежкото дъбово кресло, в което „титанът“ благоволяваше да си почива. Там имаше празно пространство, въздух и много светлина.
Антон още известно време обсаждаше телефона ѝ със съобщения как тя била „унищожила всичко свято“. Милена прочете първите две, после без колебание изпрати номера му в черния списък.
Веднъж го видя от прозореца на такси. Стоеше пред входа на Диана Данаилова и се опитваше да убеди домофона да го пусне обратно. Вратата обаче мълчеше с достойнството на човек, който е взел окончателно решение.
След месец Милена случайно срещна Диана Данаилова в магазин за художествени материали. Младата жена избираше четки и изглеждаше съвсем различна — по-лека, по-тиха, сякаш беше свалила от раменете си чуждо палто.
Двете просто си се усмихнаха. В тази усмивка нямаше нито злоба, нито горчивина. Имаше само мълчаливо разбиране колко опасно е да приютиш у дома си „титан“ и да му повярваш, че тежестта му е величие.
Животът не е състезание по издръжливост в обслужване на нечии амбиции. Той е правото сам да решиш какъв цвят да бъдат стените ти и какъв чай да има в чашата ти.
Когато Милена излезе от магазина, ѝ се стори, че небето над града е станало с няколко нюанса по-светло.
Тя се прибра у дома, където я чакаше уютният безпорядък на човек, който създава, а не се оправдава. И за първи път от много години не ѝ се прииска да подрежда, поправя или доказва каквото и да било.
Просто взе четката, наведе се над платното и постави уверена, ярка точка — знак за началото на нейната собствена история, вече ненаписана от чужда ръка.
