— Александър, защо в обявата пише „собственик“, след като собственикът съм аз?
Той стоеше на прага на моя едностаен апартамент на улица „Оборище“ с усмивка на човек, който е очаквал възпитани купувачи, а насреща му са се появили данъчни и кварталният полицай едновременно. Усмивката му не изчезна веднага. Първо леко потрепна левият ъгъл на устата му, после погледът му се изпразни, а накрая примигна глупаво.
— Елена… какво правиш тук?
— Чудесен въпрос. В моя апартамент. С моя ключ. След като съм видяла обява за продажба на моя имот. Наистина много любопитно, Сашо. Искаш ли да попиташ и кой ме пусна във входа?
— Почакай, ти си разбрала погрешно.
— Прочетох следното: „Продава се уютен едностаен апартамент след освежителен ремонт. Един пълнолетен собственик. Възможност за бърза сделка.“ А телефонът отдолу е твоят. Кое точно съм разбрала погрешно? Думата „уютен“ ли?
Той хвърли поглед към стаята, сякаш вътре го чакаше адвокат, който всеки момент щеше да излезе и да обясни всичко на нормален човешки език. Само че там нямаше адвокат. Имаше нов балатум, светли тапети, маса от ИКЕА, останала от предишните наематели, и миризма на евтин ароматизатор „морски бриз“, който по необяснима причина винаги напомня на болница.
— Щях да говоря с теб — каза той.
— След първото капаро ли?
— Не започвай с иронията.
— А как точно да говоря с теб? Нежно? „Сашенце, миличък, защо си пуснал за продажба жилището, което ми остави леля Валентина, и в което юридически имаш толкова права, колкото и домоуправителят Петър от съседния вход?“
— Нямаше да направя нищо без теб.
— Обявата сама ли се качи? Снимките сами ли се подредиха? Ремонтът сам ли се оказа не за отдаване под наем, както ми обясняваше, а за продажба?
Александър прокара длан по лицето си. Така правеше винаги, когато искаше да изглежда овладян и зрял. Обикновено номерът минаваше. Днес приличаше повече на репетиция преди признание.
— Влез — промълви той. — Да не говорим на площадката.
— Благодаря, че стопанинът разреши.
— Елена.
— Какво Елена? Аз съм в прекрасно настроение. Дори асансьорът не заседна.
Влязох. Тапетите наистина бяха залепени равномерно. Александър умееше да държи майсторите изкъсо, това не можеше да му се отрече. В ъгъла, където преди первазът се отлепяше, сега всичко стоеше подредено като в каталог: „до осемстотин лева на квадрат, но с изглед към живота“.
— Говори — казах. — Само без „така се случи“. Когато един мъж три седмици ходи в чуждо жилище, снима ремонта и после го обявява за продажба, това не е „така се случи“. Това си е малка специална операция.
— Виктор има проблеми.
— Брат ти има проблеми още от раждането си. Ту колата му е на кредит, ту жена му се е обидила, ту бизнесът с дюнерите не потръгнал, защото клиентите, представи си, не оценили концепцията.
— Този път е сериозно.
— Цялата съм слух.
— Дължи пари. Не на банка. На едни хора. Дали са му срок до края на месеца.
— Колко?
— Седемдесет и шест хиляди лева.
— И ти реши, че моят апартамент е точно седемдесет и шест хиляди лева плюс пазарлък пред входа?
— Мислех да го продадем, да покрием дълга, а после аз да ти връщам парите. На части.
— Ти щеше да ми върнеш стойността на апартамент? От инженерската си заплата? Сашо, ти четири години изплащаш кредита за колата си и всеки месец се изненадваш, че банката пак иска пари.
— Не ме унижавай.
— Унижение е мъжът ти да пусне имота ти за продажба и после да те моли да не го унижаваш.
Той седна на табуретката, която беше домъкнал от кухнята. Аз останах права. Беше важно да не сядам. Седнеш ли, започваш да слушаш като съпруга. А аз в този момент не бях съпруга. Бях човек, на когото се опитват да издърпат пода изпод краката и да нарекат това семейна взаимопомощ.
— Елена, наистина не виждах друг изход.
— Виждал си. Просто не ти е харесал. Трябвало е да ми кажеш: „Елена, брат ми е затънал в дългове, нека помислим.“ А аз щях да отговоря: „Александър, съжалявам, но апартамента няма да продавам.“ От този отговор ли се страхуваше?
— Да.
— Затова реши изобщо да минеш без него.
— Исках първо да намеря купувач. Да знам за каква сума говорим. Да не идвам при теб с празни ръце.
— Искаше да дойдеш при мен с чуждо капаро и да кажеш: „Е, какво сега, Елена, хората вече са дали пари, неудобно е да се отказваме.“ Така ли?
Той не отговори.
— Зададох ти прост въпрос.
— Горе-долу така — изстиска той през зъби.
— Великолепно. Значи планът е бил да ме притиснеш в ъгъла, а после да ми обясниш, че всичко е в името на семейството.
— Това е семейство.
— Не, Сашо. Семейство е, когато питаш. Когато решаваш вместо другия, то се нарича по друг начин. В приличните разговори — насилие. В юридическите — измама.
— Аз не съм измамник.
— А какъв си? Самодеен брокер? Добър човек, който се разпорежда с чужда собственост?
— Аз съм ти мъж.
— Мъжът не е длъжност с право на подпис.
Той вдигна глава и този път ме погледна ядосано. Най-после. Покайническата му поза вече започваше да ме дразни повече от самата обява.
— Ти все към документи го обръщаш — каза той. — При теб всичко е собственост, справки, договори, проценти. А хората къде остават?
— Хората са там, където не се опитват да ги продадат заедно с тапетите.
— Не е смешно.
— Аз не се смея.
За малко и двамата замълчахме. На перваза лежеше руло хартиено тиксо. Под радиатора имаше засъхнала буца шпакловка. В банята капеше кранът, който според Александър „майсторът непременно щял да довърши“. Майсторът, както личеше, също чакаше бърза сделка.
— Ключовете — казах.
— Елена…
— Ключовете за апартамента.
— Нека поне довечера вкъщи поговорим. Нормално.
— Ние говорим нормално. Ти говориш — аз слушам. Аз говоря — ти изпълняваш. Ключовете.
— Сега си под влияние на емоциите.
— В момента съм под влияние на фактите. Емоциите ще дойдат после, когато разбера колко души вече си водил тук да оглеждат моя апартамент.
Той отклони очи.
— Колко?
— Двама.
— Двама купувачи?
— Една двойка и една жена със сина си. Само гледаха.
— Само гледали. Като в музей. Билети продаваше ли?
— Елена, стига.
— Не, Александър. На теб ти стига. Ти вече достатъчно си заграбил.
Той извади връзката. Моят ключ висеше на червен ключодържател с олющена буква „К“. Още приживе леля Валентина казваше: „Червен ключодържател — за да не го изгубиш. Сивите неща хората ги губят, червеното е срамота да не забележиш.“ Както се оказа, хората губят не само ключове.
