И не само ключове, впрочем. Губят се още съвест, чувство за мярка и последните останки здрав разум.
— Къде е вторият комплект? — попитах.
— У нас.
— У нас двамата. Засега. Днес ще го донесеш.
— Гониш ли ме?
— В момента си вземам ключовете. Разговорът ще продължи вкъщи.
— Наистина ли заради това си готова да съсипеш всичко?
— Александре, това не е чаша, която случайно си изпуснал на пода. Ти си пуснал за продажба жилище, което е било мое още преди брака. Три седмици си ме лъгал. Въвлякъл си и купувачи. Искал си да ме изправиш пред свършен факт. Кое точно наричаш „това“?
Устните му се свиха в тънка линия.
— Ти никога не си разбирала семейството ми.
— А те много ли се постараха да бъдат разбираеми? Още на първата Нова година майка ти ме попита защо не съм ти прехвърлила половината от двустайния, щом вече сме били „едно цяло“. Брат ти веднъж взе от нас четиристотин лева „само за три дни“ и ги върна след осем месеца, при това с физиономия, сякаш сме ударили шестица от тотото. Сестра ти каза, че просто съм имала късмет с наследството, а не че съм работила десет години без истинска отпуска. Няма какво да се разбира там. Всичко е изписано с огромни букви.
— Те са нормални хора.
— Нормалните хора не гледат чужд апартамент като общ семеен портфейл.
— Много си твърда.
— Да. Лесно е да си мек, когато някой друг плаща цената на тази мекота.
Той се изправи.
— Ще се прибера.
— Ще се прибереш. И ще свалиш обявата пред очите ми.
— Сега ли?
— Точно сега. Вади телефона.
— Значи не ми вярваш?
— Александре, сериозно ли избра днешния ден, за да зададеш този въпрос?
Той извади телефона, отвори приложението и няколко пъти докосна екрана. Видях снимката на кухнята — направена под такъв ъгъл, че да изглежда по-просторна. Видях и описанието: „Документите са готови“. Документите ми лежаха в синя папка в гардероба, между застраховката на колата и книжката с инструкции на стария ютия. При него готово нямаше нищо, освен наглостта.
— Изтрих я — каза.
— Покажи.
Подаде ми екрана. Обявата беше преместена в архива.
— Сега към вкъщи — казах. — И в колата не започвай никакъв разговор. Аз ще се прибера отделно.
— Нарочно ли дойде сама?
— Нарочно дойдох като собственик. Много отрезвяващо усещане, препоръчвам ти го.
Вкъщи той седна на кухненския стол като обвиняем — само решетки липсваха, както и чаша вода пред него. Аз съблякох якето си, закачих го на куката и извадих папката от шкафа. Сложих пред него справката от Имотния регистър, договора за покупко-продажба на двустайния и удостоверението за наследство за едностайния. Листовете изглеждаха сухи и скучни. А скуката е най-добрият съюзник на истината.
— Гледай внимателно — казах. — Двустайният на булевард „Васил Левски“ е купен от мен две години преди сватбата. Едностайният на улица „Георги С. Раковски“ ми е оставен в наследство от леля ми също преди брака. Няма какво да се дели. Няма какво да се продава без мен. И няма с какво да ме притискаш.
— Не съм смятал да те притискам.
— Вече го направи. Просто засега по-цивилизовано — през сайт за имоти.
— Исках да спася брат си.
— Искаше да спасиш брат си с мен. Има разлика.
— Можеше да помогнеш.
— Можех. Ако сама бях решила. Със сума, която аз определям. При условия, които аз поставям. Но ти реши, че моите условия са излишна бюрокрация.
— Защото щеше да кажеш „не“.
— Да. И това е мое право. Неприятно, но мое. Представяш ли си — възрастен човек може да каже „не“, дори когато друг възрастен човек има драма с кредитори, майка, куче и високо кръвно.
— Виктор наистина е в беда.
— Къде е сега?
— У тях.
— Защо не ми се обади лично?
— Срам го е.
— Срам го е да поиска, но не го е срам, че ти продаваш чужд имот?
— Той не знаеше за обявата.
Погледнах го. Не гневно. Внимателно.
— Александре, не задълбавай.
— Казвам ти, не знаеше.
— Значи сам си решил? За брат си, който дори не е бил наясно?
— Мислех, че така ще е по-лесно.
— За кого?
Отговор не последва.
— Събери си багажа — казах.
— Какво?
— Най-необходимото. Една седмица ще поживееш при майка си, при приятел, в офиса под чертожната маса — където искаш. На мен ми трябва време да разбера с кого съм живяла.
— Елена, не можеш така.
— Мога. Това е моят апартамент. Виждаш ли какви неочаквани предимства имат документите?
— Сега ми отмъщаваш.
— Не. Ако исках да отмъщавам, в този момент щях да звъня в полицията и да разказвам за обявата, огледите, „един пълнолетен собственик“ и бързото изповядване на сделката. Засега просто искам да излезеш от дома ми.
— От нашия.
— От моя. Живяхме тук заедно. Това не го прави общ. Дребна, неприятна битова аритметика, но ти си инженер — би трябвало да се справиш.
Той скочи рязко.
— Знаеш ли какво? При теб винаги е така. Всичко е твое. Апартаментът е твой, колата е твоя, парите са твои, решенията са твои. А аз какво съм? Прикачен файл?
— Беше ми съпруг. Докато не реши да станеш управител на имуществото ми.
— И аз съм влагал в този дом.
— В какво точно?
— В ремонта, в храната, в живота ни.
— За храната плащахме и двамата. Ремонтът в двустайния беше покрит от моята сметка. Ти избираше плочките и се караше с майстора, за което благодаря. Но право на собственост за избор на плочки не се начислява.
— Ледена си.
— Не. Просто не изпадам в истерия. Това обърква доста хора.
Той напълни спортната си чанта. Дънки, пуловер, самобръсначка, зарядно, документи, старите слушалки, две книги по проектиране, които така или иначе никога не беше чел. При вратата се спря.
— Наистина не съм искал да те предам.
— Предателството рядко започва с думите „сега ще предам някого“. Обикновено започва с „исках да направя най-доброто“.
— Ще ти се обадя утре.
— Недей. Напиши ми само кога ще донесеш втория комплект ключове за едностайния.
— Елена…
— Александре, излез. Моля те. Докато все още говоря спокойно.
Той излезе. Бравата щракна. В жилището настъпи такава тишина, че се чуваше как тръбата в стената на банята бучи като стар трамвай. Седнах на табуретката и за пръв път през целия ден си позволих да издишам. Не да плача. Не да хвърлям чинии. Просто да издишам, защото през цялото време в гърдите ми стоеше бетонен блок.
На следващия ден донесе ключовете. Остави ги върху изтривалката пред вратата и написа: „Не искам пак да се караме.“ Отговорих: „Добре.“ Изключително съдържателна семейна кореспонденция след четири години брак: изтривалка, ключове, добре.
След още два дни смених бравите. И в двата апартамента. Майсторът — набит мъж с изморено лице — ме попита:
— Загубени ключове?
— Почти.
— Мъж?
— Почти.
