Той кимна, сякаш току-що беше разпознал специална категория повреда, която не се описва в гаранционните карти.
— Значи сте постъпили правилно. Бравата излиза по-евтино от нервите.
— На всички ли го казвате?
— Не. Само на онези, които не се опитват да спорят с действителността.
В службата се държах прилично. Почти образцово. В отдел „Доставки“ никой не разбра, че началникът на групата отвътре гори като сграда след експлозия, при това с жертви. В България изобщо твърде много неща се крепят на жени, които сутрин си слагат грим, отиват в офиса, отварят таблици и се преструват, че не им се иска просто да легнат под бюрото и да не мърдат.
Вечерта ми звънна Надежда.
— Жива ли си?
— Да.
— Александър ми писа.
— Естествено. Започва турнето „тя не ме разбра“.
— Каза, че си го изгонила заради една грешка.
— Наде, ако утре пусна колата му за продажба и обясня на купувача, че аз съм единственият пълнолетен собственик, това грешка ли ще бъде?
— Това ще бъде цирк.
— Именно. Само че без фокусник, защото фокусникът се прибра при мама.
— Спомена и че Виктор имал дългове.
— Спомена. Само че тази история започва все по-малко да ми харесва.
— Защо?
— Защото Александър прекалено охотно пое цялата вина върху себе си. Прекалено гладко звучи всичко. „Брат ми, заплахи, спешно е.“ Нито един документ, нито едно съобщение от кредитори, нито едно обаждане пред мен. Само семейна драма в три действия.
— Мислиш, че лъже?
— Мисля, че там има повече пластове, отколкото в евтина салата с майонеза.
— И какво ще правиш?
— Ще се обадя на Виктор.
— Ти лично?
— А кой? За прокуратурата още е рано.
Виктор не вдигна веднага. Когато най-сетне отговори, на заден план ревеше телевизор, а някой дрънчеше с чинии.
— Ало, Елена? Ако е за Александър, оправяйте се сами. Аз в това не се меся.
— Виктор, колко пари дължиш?
— На кого?
— Ето, и на мен това ми е интересно.
— За какво говориш?
— Александър ми каза, че имаш дълг почти осемдесет хиляди лева и че те заплашват. Заради това е пуснал моя апартамент за продажба.
От другата страна изведнъж настъпи такава тишина, че дори телевизорът сякаш беше намалил звука сам.
— Той какво е направил?
— Обявил е гарсониерата ми за продажба. Каза, че ти трябват пари.
— Елена, аз не дължа на никого осемдесет хиляди. Имам кредитна карта за около три хиляди и четиристотин лева, да, бях закъснял с плащанията, но вече покрих половината. Мама ми помогна. Какви осемдесет хиляди?
— Александър говореше за някакви хора. Не за банка.
— Какви хора бе? Аз в Люлин живея, не в сериал за мутри. Най-много да дължа на съседа сто лева за гаража, а той вече се е примирил.
— Значи не си молил Александър да търси пари?
— Не. Аз с него не съм говорил от две седмици. Скарахме се за вилата. Той настояваше да взема мама за майските празници, а аз му казах, че съм на работа.
— Виктор, помисли внимателно. Да не би да е искал да купи нещо за теб, да покрие нещо, да уреди някакъв въпрос?
— Елена, не е било за мен. Той с мама са въртели нещо.
— Какво точно?
— Не знам. Преди около месец мама ми звъня и ме питаше дали гарсониерата наистина е твоя. Аз ѝ казах: „Ами на леля ти беше, Елена е наследница.“ Тя тогава рече: „Несправедливо е — едни имат два апартамента, други нямат нито един.“ Аз даже се засмях. Глупак.
— Майка ви е питала за това?
— Да. После каза, че Александър трябвало „като мъж да помисли за бъдещето на семейството“. Аз реших, че пак започва с приказките защо не си раждате деца. Елена, само не казвай, че аз съм те предупредил. И без това няма къде да живея, ако мама разбере.
— Късно е, Виктор. Вече ме предупреди.
— Елена, честно ти казвам, не съм в час. Александър понякога мисли с главата така, сякаш я удря в ръба на масата, ама чак такова нещо…
— Благодаря.
— Ти наистина ли го изгони окончателно?
— Да.
— Май правилно. Макар че ми е брат. Но правилно.
Ето така понякога получаваш подкрепа от човек, когото доскоро си смятала за ходеща финансова яма. Животът обича евтините специални ефекти, но от време на време улучва право в целта.
Позвъних на Александър.
— Трябва да се видим. Днес.
— Радвам се, че ми се обаждаш.
— Не бързай да се радваш. В седем, в кафенето до блока. В апартамента няма да влизаш.
Той беше дошъл по-рано. Седеше до прозореца, пред него имаше чаша чай. Лицето му изглеждаше смачкано като риза, прекарала нощта в найлонова торба.
— Говорих с Виктор — казах вместо поздрав.
Александър остави чашата бавно, прекалено внимателно.
— Защо?
— Защото ме излъга.
— Елена…
— Виктор няма дълг от осемдесет хиляди лева. Няма „хора“. Няма заплахи. Има кредитна карта, гараж и майка, която се е интересувала от апартамента ми. Започвай отначало.
Той заби поглед в масата. Сервитьорката се приближи с менюто, усети въздуха между нас и се оттегли без бой.
— Мама искаше да помогне на Виктор с жилище — каза той най-накрая.
— Продължавай. Жанрът започва да ми допада.
— С Олга нещата при него са много зле. Щели да се развеждат. Ако си тръгне, няма къде да отиде. Мама каза, че можем да продадем твоята гарсониера, да добавим парите от майчинските помощи на Олга и да му вземем нещо малко. После той щял постепенно да върне сумата.
— Парите на Олга? При развод? Александре, на този семеен съвет поканихте ли поне един трезвомислещ човек?
— Първо отказах.
— А после?
— После мама каза, че ти така или иначе даваш апартамента под наем, че за теб той е просто доход, а Виктор няма къде да живее.
— Значи аз съм благотворителен фонд на името на вашата фамилна безпомощност.
— Тя ме натискаше. Повтаряше, че живея при теб, че нямам нищо свое, че ти никога не си ме приемала като равен.
— И реши да станеш равен чрез кражба?
— Не съм крал.
— Измислил си дълг, за да изглеждаш по-благороден. Това е дори по-гнусно. Не просто си се уплашил за брат си. Ти си се съгласил, че моят апартамент е общ ресурс на вашата рода. А мен може да ме обработите през жалост.
— Обърках се.
— Не. Избра.
— Елена, мама умее да говори така, че после сам не разбираш кое е твоя мисъл и кое е нейно внушение. Все повтаряше: „Нямате деца, трябва да мислиш за своите, Елена не бедства.“ И аз… аз наистина започнах да вярвам, че ти просто не знаеш какво е човек да няма къде да отиде.
— Александре, бях на двайсет и четири, когато три години живях в стая със съквартирантка, която пържеше риба в два през нощта и сушеше чорапогащници по полилея. Не е нужно да ми обясняваш какво значи да няма къде да отидеш. Просто не смятам, че чужд проблем се решава с моя недвижима собственост.
— Знам.
— Не знаеш. Ако знаеше, сега нямаше да седиш тук.
Той разтърка основата на носа си.
— Свалих обявата. Такова нещо няма да се повтори.
— Разбира се, че няма. Вече нямаш ключове.
— Не говоря за ключовете. Говоря за нас.
— А какво за нас?
— Искам да се върна.
