— Ти нормална ли си изобщо? — Александър Борисов стоеше насред кухнята и стискаше телефона си така, сякаш всеки миг ще го строши в юмрука си. — Майка ми плаче вечер след вечер, Полина с детето спи на походно легло, а ти тайно купуваш апартаменти?!
Елена Любомирова не се обърна веднага. Тя изплакваше чиния с останки от снощната вечеря, а студената вода се стичаше по пръстите ѝ. След няколко секунди спря крана, подсуши ръцете си в кърпата с бродирани слънчогледи — сватбен подарък от свекърва ѝ Камелия Орлова, който ненавиждаше, но държеше на видно място от приличие.
— От какво реши, че купувам жилище? — гласът ѝ бе равен, почти безцветен.
— Недей да се правиш! — избухна той. — Камелия е разбрала всичко. Племенницата ѝ работи в агенция за имоти — видяла е договора. Двустаен в „Сребърна гора“, шест милиона лева. Мислеше, че в този град тайните остават скрити?
Елена се обърна бавно. Лицето на Александър бе почервеняло, вената на слепоочието му пулсираше. Обикновено той избираше мълчаливото сърдито мълчание, но днес очевидно беше притиснат — вероятно след цял ден упреци от майка си и поредните оплаквания на Полина, че Мила е настинала заради течение в преходната стая.
— Става дума за уреждане на наследство — излъга тя спокойно. — Панелката на баба ми. Продавам я.
— Продаваш?! За три милиона и осемстотин хиляди? А останалите над два милиона откъде се взеха? — очите му святкаха. — Откъде намери толкова пари?
Тя замълча. В ума ѝ изникна точната сума: два милиона триста и шестдесет хиляди лева в спестовната ѝ сметка. Събрани лев по лев — бонуси, нощна работа на свободна практика, отказ от кафета навън, от нови рокли, от пътувания зад граница. Осем години постоянство и самодисциплина. Осем години, в които съпругът ѝ нито веднъж не попита дали е изморена или дали има нужда от помощ.
— Елена… — той пристъпи по-близо, а тонът му омекна, стана сладникав. — Нека не се караме. Полина не ни е враг. Сама е с детето. Бащата изчезна, издръжката идва през три месеца. Майка ми е възрастна, трудно ѝ е. А ние… ние имаме шанс да помогнем. Само временно — три-четири месеца, докато Полина си стъпи на краката.
— Нямаме „ние“ в този случай — отвърна тя твърдо. — Имам аз. И в моите планове сестра ти с дете не фигурира.
— Как така „аз“? Ние сме семейство!
— Семейство означава решенията да се вземат заедно. А ти вече си обещал на майка си, че „ще помогнем“, без да ме попиташ дали съм съгласна. Дори не те интересува дали искам да деля дома си с човек, който последно ми проговори, когато търсеше две хиляди лева за лекарства на Мила.
Александър закрачи нервно из кухнята. Погледът му се спря върху календара със снимка от Созопол — купен в първата им брачна година, когато планираха почивка. Тогава планът пропадна, защото Светлана Емилова получи хипертонична криза и той даде спестеното за лечението ѝ.
— Винаги си била студена — процеди той. — Майка ми казваше, че не разбираш какво значи истинско семейство. За близките се дава и последната риза.
— Последната риза не се подарява, ако самият ти имаш само една — отвърна Елена. — Полина е зряла жена. Разводът е неин избор. Да живее при майка си в двустаен апартамент — също. Това не са мои решения.
— Какъв избор? — избухна той. — Съседите им се напиват, скандали всяка вечер, детето спи на викове!
— Тогава да търси варианти. Наем, общинско жилище, ипотека. Възможности има. Но не и да се бърка в чуждия джоб.
— Чуждия?! Ти си ми съпруга! Твоите пари са общи!
Елена се усмихна сухо.
— Отвори Семейния кодекс. Член 36. Наследството е лично имущество. Жилище, купено с тези средства — също. Консултирах се с адвокат.
Той я изгледа стъписано.
— Била си при адвокат?
— Разбира се. Нали съм пресметлива, както обича да казва майка ти.
Александър се отпусна на стола, сякаш въздухът изведнъж бе натежал. Ръцете му лежаха безпомощно на масата — ръце на човек, свикнал някой друг да поема тежестта вместо него.
— Просто поговори с Полина… — прошепна той. — Няма да е завинаги. Половин година най-много. Тя не е лош човек, просто животът ѝ поднесе трудности.
— Животът е сбор от избори — каза тихо Елена. — Моите доведоха до това да имам два апартамента. Нейните — до стая в четиридесет и три квадрата. Аз не нося отговорност за чуждите последствия.
— А аз? — той вдигна поглед. — Моите избори са да живея с теб. И сега гледам как майка ми страда. Да мълча ли?
Тя се приближи до прозореца. Дребен октомврийски дъжд мокреше стъклото, а в двора момче караше колело въпреки студа — свободно, без да се отчита пред никого.
Спомни си първата година от брака. Как Светлана Емилова звънеше по десет пъти дневно: да нахрани „Пашето“, да купи чорапи, да помогнат с ремонта. Елена превеждаше пари и преглъщаше недоволството си, докато не осъзна, че ако не изгради граници, ще изчезне в чуждите нужди.
— Никога не съм обещавала да издържам семейството ти — каза тя, без да се обръща. — Работех, спестявах, градях сигурност. Ти не го забелязваше, защото ти беше удобно.
— Удобно ли?! — той скочи. — Беше ми болно да гледам как се отдръпваш!
— Отдръпнах се, защото никой не ме питаше какво искам аз.
Тя се обърна към него. Александър не беше жесток човек — просто слаб. А слабостта му рушеше повече от всяка открита враждебност.
— Ако Полина беше дошла лично, ако беше поискала нормално и предложила наем — щях да помисля — призна Елена. — Но натиск чрез майка ти и обвинения? Не.
— Значи наистина си купила апартамента? — в гласа му се появи надежда.
— Да.
— Шест милиона?
— Точно толкова.
Той подсвирна.
— От къде ги намери?
— Три милиона и осемстотин хиляди от продажбата на наследствения имот. Останалото — мои спестявания. Докато ти сменяше телефони и купуваше маратонки за по двадесет и пет хиляди лева.
— Това няма общо!
— Има. Защото ти също можеше да спестиш. Но избра друго. Аз уважавам твоя избор. Уважавай и моя.
Тишината се сгъсти. Чуваше се само тиктакането на часовника.
— Поне да я видим… — опита пак той.
— Не.
— Защо си толкова непреклонна?
— Защото решението е окончателно.
Лицето му се изкриви.
— Ти си като машина. Студена и изчислителна.
Тя знаеше, че не е вярно. Просто се бе научила да оцелява.
— Александър, уморена съм. Утре сме на работа. Нека спрем дотук.
Той излезе от кухнята и усили телевизора в хола. Елена остана сама, сложи чайник на котлона и се загледа в пламъка.
Мислите ѝ се върнаха към новия апартамент — светъл, просторен, с панорамни прозорци към парка. Представяше си как живее там сама. Може би някой ден ще го отдаде под наем и ще замине — в Бургас, във Варна, в Плевен… където и да е, стига да е далеч от този град и постоянния натиск.
Спомни си думите на баба си Благовеста Бургаскиа: „Първо се погрижи за себе си. После за всички останали.“ Тогава не ги бе разбрала. Сега ги носеше като щит.
По-късно легнаха мълчаливо. Той се обърна с гръб. Тя остана будна до разсъмване.
Сутринта Александър се държеше така, сякаш нищо не се е случило — целуна я по бузата, попита какъв кафе да направи, оплака се от шефа си. Елена отговаряше кратко.
Когато излезе от входа, телефонът ѝ завибрира. На дисплея светеше името на Камелия Орлова. Тя отхвърли обаждането. След секунди апаратът отново затрепери настойчиво в дланта ѝ.
