— Изобщо осъзнаваш ли какво вършиш?
Този път не тиганът полетя. Полетя купата със салатата. Тежка, стъклена, пълна с оливие, което бях нарязала след работа, докато пералнята трополеше с неговите чорапи, а електрическата кана изстиваше на перваза. Купата се блъсна в стената до хладилника, пръсна се на парчета и варените картофи с майонеза бавно се размазаха по светлите тапети.
Стоях до мивката с мокри длани и гледах как по плочките се търкаля остър къс стъкло.
— Преслав, ти нормален ли си?
— Аз ли? — той пристъпи към мен, разкопчавайки якето си рязко, сякаш го душеше. — Аз ли съм лудият? Картата ми е блокирана, от службата ме търсят през пет минути, вкъщи няма нищо за ядене, а ти ми сервираш това?
— Първо, има какво да се яде. Второ, картата ти не е блокирана заради мен. И от работа не ти звънят заради мен.
— Започна се. Пак започна, Десислава. Сега лекция ли ще ми четеш?
— Не ти чета лекция. Говоря ти нормално — престани да крещиш.
— Нормално? Отдавна не си говорила нормално с мен.
— А ти от кога разговаряш с мен като с човек?
Той се изсмя накриво — не защото му беше смешно, а защото вътре в него нещо вече беше излязло от контрол.
— Като с човек? Ти държиш ли се като такъв? Къде изчезна половината ти заплата?
— Платих сметките. И просрочения ти интернет също, ако трябва да съм точна.
— Не ме лъжи.
— Не лъжа.
— В моя дом няма да ме лъжеш!
Тук дори не се стреснах. Не се и обидих. Просто се изморих. Този рефрен за „моя дом“ го слушах трета година. А жилището беше на майка му. Ремонта го правихме двамата. Диванът го купих с моята премия. Пердетата, тенджерите, чиниите, ютията, половината мебели — всичко това го донесох аз.
— Това не е твой дом, Преслав. Стига вече. Не ти ли омръзна?
Той се приближи плътно. Усетих мириса на дъждовна улица, цигари, евтино кафе от автомат и ярост. Явно и гневът има аромат — метален, остър.
— Повтори го.
— Това не е твой дом.
Удари ме с отворена длан. Не беше най-силният шамар, но достатъчен, за да ми залюлее главата и да писнат ушите. Погледнах го невярващо.
— Какво направи току-що?
— А ти какво каза?
— Ти ме удари.
— Недей да правиш сцени.
— Аз ли правя сце…
Вторият удар попадна в скулата ми. После ме блъсна в рамото. Бедрото ми се удари в ръба на масата, закачих табуретката и едва запазих равновесие.
— Преслав, отдръпни се.
— Иначе какво?
— Казах ти да се отдръпнеш.
— Иначе какво? Ще звъниш на майка си? Освен език, друго нямаш.
Посегнах към телефона на перваза. Той хвана китката ми.
— Не пипай.
— Пусни ме.
— Казах ти — не!
Дръпна ме толкова силно, че лакътят ми се заби в радиатора. Болката премина като ток по ръката ми. Изсъсках и опитах да се измъкна. Тогава юмрукът му се стовари върху рамото ми, после още веднъж — някъде към ключицата. Вече не различавах къде. Свих се, прикривайки главата си. Удряше бързо и ожесточено, сякаш се опитваше да избие не мен, а собствената си безсилие.
И толкова внезапно, колкото беше започнал, спря.
Стоеше над мен, задъхан, и ме гледаше отгоре. Аз седях на пода, притиснала длан към устната си. По пръстите ми остана червено.
— Събирай си нещата — каза тихо. Този спокоен тон беше по-страшен от крясъците. — До час да те няма.
— Нямам къде да отида.
— Това вече не е мой проблем.
— А преди беше ли?
— Край. Отивам при майка ми. И да не си посмяла да ѝ се оплакваш. Ще ѝ кажа, че пак си устроила театър.
Грабна ключовете, тресна вратата така, че закачалката в антрето се разклати, и излезе.
Останах в кухнята. В банята капеше чешмата, равномерно, почти спокойно. Помислих си нещо странно: когато стъклото се счупи, виждаш парчетата. А човек може да бъде трошен почти без звук. Отвън се чува само накъсаното дишане.
Изправих се и се приближих до огледалото. Намръщих се — устната ми вече се подуваше. Под окото се очертаваше синкава сянка. По шията ми избиваха петна. Една напълно „нормална“ семейна картина: хладилник, заем за кола, доставка на минерална вода и побой между вечерята и прането.
Дълго гледах телефона, преди да го взема. Най-малко ми се искаше да звъня на Надежда Асенова — свекърва ми. Жената, която с един поглед умееше да ти внуши, че всичко правиш погрешно: супата е пресолена, пердетата са твърде тъмни, отговорила си ѝ с неподходящ тон, поздравила си я неправилно.
Но нямах на кого друг да се обадя.
Вдигна след третото позвъняване.
— Да?
— Надежда Асенова, аз съм.
— Чувам. Какво пак?
— Елате и си приберете сина.
Настъпи пауза.
— Пила ли си?
— Не.
— Тогава се изразявай ясно. Не съм длъжна да гадая. Преслав току-що ми звъня. Каза, че пак си направила цирк.
Седнах на ръба на ваната и вперих поглед в плочките.
— Няма цирк. Синът ви ме преби.
От другата страна стана тихо. Дори фоновият шум изчезна, сякаш беше излязла от стаята.
— Какво каза?
— Чухте ме. Удари ме. Ако смятате, че преувеличавам, елате и вижте. Ако не дойдете, ще извикам полиция и ще отида да си извадя медицинско.
— Десислава, не ми говори със заплахи.
— Не ви заплашвам. Предупреждавам ви.
— Сигурна ли си, че не си го предизвикала? — гласът ѝ вече не беше твърд, а по-скоро объркан, но въпросът отекна като шамар.
Усмихнах се криво и устната ми пламна.
— Разбира се. Аз сигурно сама съм размазала салатата по стената. Сама съм се блъснала в радиатора. И синината под окото съм си я направила сама. Много удобно, нали? Елате. Или не идвайте. Само после не казвайте, че не сте знаели.
Прекъснах разговора и за първи път тази вечер усетих не страх, а гняв. Студен и ясен, като вода от чешмата през януари.
Тя пристигна след четиридесет минути. Не беше сама.
