Тя не дойде сама. Беше с шофьор. И не изглеждаше като човек, изтръгнат по спешност от дома си – не беше по домашен халат, нито разрошена. Беше с палто, с чанта на ръка, изправена и хладна, сякаш отиваше на делова среща, а не при снаха, която години наред търпеше със свити зъби.
Отключи със своя ключ и пристъпи вътре. Огледа кухнята.
— Боже мили…
После погледът ѝ падна върху мен.
И тогава нещо в нея сякаш се изключи. Лицето ѝ стана гладко и безизразно. Нито мекота, нито съжаление — само тиха, опасна неподвижност.
— Той ли го направи?
— Не, водопроводчикът — отвърнах сухо.
Иронията ми не я трогна.
— Ела по-близо до лампата.
— Не съм на строева подготовка.
— И аз не се шегувам. Ела.
Приближих се. Тя ме огледа внимателно — бузата, шията, ръката. Докосна рамото ми и аз инстинктивно се дръпнах.
— Боли ли?
— Вие как мислите?
— Много ли?
— Достатъчно, за да спрете да питате дали съм го провокирала.
Тя се обърна, влезе в кухнята, разгледа разхвърляното и строшеното, въздъхна и съвсем спокойно каза:
— Шофьорът чака долу. Казах му да не тръгва. Ако се налага, ще отидем в спешното.
— Налага се.
— Добре.
Не очаквах точно тази дума. Не „ще видим“, не „да помислим“, не „без полиция“. Просто ясно и човешко „добре“.
Седна, свали ръкавиците си и ме изгледа сериозно.
— Какво ставаше преди днес?
— Какво имате предвид?
— Преди тази вечер. И не ме лъжи. Нямам възраст за приказки с панделки.
Облегнах се на касата на вратата.
— Първо викаше. После започна да ме блъска. После стискаше ръцете ми. Днес мина на шамари. Развитие, нали?
— От колко време?
— Около шест месеца.
— Защо мълча?
Изсмях се горчиво.
— На кого да кажа? На вас? Едва ме понасяхте.
— Не сменяй темата.
— Не я сменям. Казвам факт. Щяхте да го защитите.
Тя замълча за миг.
— Може би преди щях — призна тихо. — Сега… не знам.
— А сега?
Погледът ѝ срещна моя.
— Сега те гледам и виждам себе си на тридесет и две.
Думите увиснаха между нас.
Тя стана, застана до прозореца и се загледа в двора, където под лампата някой пушеше с качулка на главата. Заговори сякаш на стъклото, не на мен.
— Съпругът ми ме биеше седем години. Не всеки ден. Дори не всяка седмица. Затова беше толкова лесно да се самозалъгвам. Днес хвърля стол, утре носи торта. Днес ме нарича нищо, вдругиден ме води на вилата. Души ме вечерта, а след два дни купува рози. И ти си казваш: не е толкова страшно. Има по-лошо. Ние сме семейство. Имаме дете. Той е нервен от работа. Аз съм с остър език. И така в кръг, докато изведнъж се събудиш на четирийсет, със стомашна язва, с навик да говориш тихо и със син, който е видял повече, отколкото си искала.
Преглътнах трудно.
— Преслав знае ли?
— Не. Казах му, че баща му е починал от сърце. Излъгах красиво. Исках детето да расте без тази мръсотия.
— Не се е получило.
— Не — отвърна сухо. — Порасна и мръсотията сама го намери. Или винаги е била там. Не знам.
Върна се на стола и внезапно смени темата:
— Виждала ли си документите за апартамента?
— Какви документи?
— За жилището.
— Не. Той твърдеше, че е негово. Че отдавна сте го прехвърлили на него.
Тя се усмихна накриво.
— Той твърди много неща. Апартаментът е изцяло на мое име. Тук е само по адресна регистрация.
Въздухът сякаш ми спря.
— Значи през цялото време…
— Лъгал е. Теб, мен, вероятно и себе си. Харесваше му да се чувства господар. Още повече на чужд гръб.
— А вие мълчахте?
— Реших, че така ще се почувства отговорен. Велик стратег, нали? Отгледах си началник без да има на какво да стъпва.
Гледах я и за пръв път не виждах свекърва, а изморена жена с поддържана прическа, сухи ръце и гняв към самата себе си, по-силен от всичко.
— И какво следва?
— Следва действие. — извади телефона си. — Обаждам се на ключар и на адвокат. Първо сменяме бравата. После отиваме да ти издадат медицинско. След това ще го отпиша по съдебен ред. Да видим колко дълго ще се задържи мъжката му гордост без апартамент, без пари и без майка, която винаги му оправя кашата.
— Говорите сериозно?
— Десислава — вдигна очи към мен, — достатъчно дълго бях глупава. Днешната квота е изчерпана.
Следващият час и половина събирахме вещите му.
Най-абсурдната вечер в живота ми. Аз подавах торби, тя отваряше шкафове. Ризи, пуловери, колани, анцузи, зарядни, самобръсначка, кутии с „важни“ боклуци. В дъното на скрина открихме папка с разписки, стари касови бележки и документи за бързи кредити.
— Какво е това? — попитах.
Тя прегледа листовете набързо и пребледня.
— Малък мерзавец.
— Какво има?
— Заеми. Няколко. Един погасен, два още висят. И това… — измъкна друг документ. — Пълномощно за достъп до кредитната ти история. Откъде?
Грабнах листа.
— Това не е подписът ми.
— Виждам.
— Да не е теглил на мое име?
— Изглежда точно така. Снимал ти е личната карта, вършил е каквото си иска. Пълен комплект — пребита жена и дългове на нейно име, за да няма къде да мърда.
Седнах направо на пода в коридора.
— Ще го убия.
— Няма да убиваш — каза Надежда Асенова спокойно. — Ще му съсипем живота по законов ред. Много по-ефективно е.
— Вие сериозно ли?
— Напълно. Ще се шегувам после, когато осъзнае, че безплатният бюфет в лицето на майка му и жена му е затворен.
Изнесохме три огромни сака пред вратата и тъкмо приключвахме с четвъртия, когато ключът изскърца в ключалката.
Преслав влезе засмян. Очевидно беше пил. Видя чантите, мен и майка си. Усмивката му изчезна за секунда.
— Това какво е, някаква постановка?
— Не — отвърна Надежда Асенова. — Преместване.
— Чие?
— Твоето.
Той се изсмя късо.
— Мамо, ти сериозно ли говориш?
