— Сериозно ли? Десислава ти се е оплакала и ти си хукнала да я спасяваш? Хайде, моля ти се. Знаеш я каква е — аз кажа едно, тя отвръща с десет.
— И заради това я удряш? — попита Надежда Асенова спокойно, без да повиши тон.
— Никой не я е пребивал. Два шамара съм ѝ ударил, защото говореше глупости.
— Два? — изненадах се колко равномерно прозвуча гласът ми. — Да си сваля ли блузата, за да преброиш сам колко „два“ са останали по мен?
— Не прави сцени.
— Сцени? — пристъпих към него. — Преди месец ме стискаше за гърлото. Това ли не е сцена? Зимата ми изви ръката, защото исках да изляза в другата стая. И това ли е дреболия? Снимаше паспорта ми, за да теглиш заеми на мое име. Сигурно и това е било от обич?
Той застина.
— Какви заеми?
Без дума Надежда Асенова хвърли към него дебела папка. Листовете се разпиляха по пода.
— Тези. Събери ги и прочети.
Преслав гледаше ту към майка си, ту към мен. После нервно ритна хартията с върха на обувката си.
— И двете сте полудели. Мамо, ти на чия страна си изобщо?
— На страната на човека, когото не удрят под моя покрив.
— Под твоя? — подскочи той. — Пак ли започваш? Двайсет години повтаряш, че всичко е мое, че всичко е за мен!
— Казвах ти да живееш достойно. Не да се разпореждаш като звяр. Сам си объркал смисъла.
— А тя е светица, нали? Сигурно вече ти е изпяла колко съм ѝ съсипал живота.
— Стига, Преслав — намесих се аз. — Недей пак да се правиш на жертва.
— А какъв съм?
— Мъж на трийсет и пет, който живее на показност, в чужд апартамент и върху навика на майка си да оправя кашите ти.
Той се хвърли към мен:
— Млъкни!
Но между нас вече стоеше Надежда Асенова. Дребна, слаба, в тъмна рокля — и някак по-непоклатима от всякога.
— Само посмей.
— Мамо, отдръпни се.
— Не. Ти ще се отдръпнеш.
— Гониш ме заради тази…
— Довърши — прошепна тя. — Кажи го докрай, за да съм сигурна какъв човек съм отгледала.
Той понижи глас и опита да я хване за ръката.
— Мамо, стига. Нерви са. На работа е ад, парите не стигат, тя все мрънка. Изпуснах се. Случва се.
— Случва се на тези, които смятат жената до себе си за боксова круша.
— Ти пък търпеше баща ми! — извика той. — Какво ми четеш морал сега?
Лицето ѝ трепна, но само за миг.
— Именно защото търпях, сега няма да търпя теб.
— Какво каза?
— Чу ме. Един път в живота си замълчах. Втори път няма. Саковете са отвън. Ключовете — на шкафа. Утре вещите ти заминават за наетата стая в „Люлин“. Платих я за месец. После се оправяй сам.
— Дори шанс няма да ми дадеш да поживея спокойно?
— Спокойно? Знаеш ли какво значи това? Спокойно е, когато човек работи и не крещи у дома. Когато жена му не подскача от звука на ключа. Когато майка му не се срамува от него.
— Заради една жена ли ме зачеркваш?
— Не, Преслав. Заради теб. Ти си се постара достатъчно.
Той се обърна към мен. В очите му вече нямаше гняв, а страх — онзи, който се появява, когато разбереш, че обичайните ти номера не действат.
— Десислава, наистина ли искаш да разбиеш всичко? Скарали сме се, голяма работа. Всички се карат. Ще рушиш семейство?
Засмях се — горчиво и кухо.
— Семейство? Така ли наричаш това? Когато по стъпките ти пред вратата познавах дали си пиян или просто бесен? Когато в магазина пресмятах дали ще стигнат парите за храна и за поредната ти „временна дупка“? Когато ме убеждаваше, че без теб съм никоя, защото живея в „твоя“ дом? Това не е семейство. Това беше удобно обслужване за теб.
— Кой ще те иска след това?
— Най-забавният въпрос тази вечер — намеси се Надежда Асенова. — Когато един мъж пита жена „кой ще те иска“, обикновено той се страхува, че самият той няма да бъде поискан.
Той замълча, после рязко дръпна якето от закачалката.
— Добре. Искате война — ще я получите. Мамо, още ще пълзиш при мен. А ти, Десислава, ще съжаляваш. След месец сама ще ми звъннеш.
— Няма — отвърнах.
— Ще видим.
— Няма какво да виждаме — прекъсна го майка му. — Тръгвай.
И той си тръгна. Без да тръшне вратата, без театрални жестове. Просто натъпка саковете, мърморейки, и излезе като човек, който до последно чака да го повикат обратно.
Никой не го повика.
В един след полунощ бяхме в спешното. Докато лекарят попълваше документите, Надежда Асенова седеше в коридора с чантата ми в скута и гледаше в една точка.
— Знаеш ли кое е най-гадното? — попита след време.
— Кое?
— Че отдавна виждах как пропада. Как ти говори. Как те омаловажава. Как лъже. Но докато не видях кръв, си казвах: възрастни сте, ще се оправите. Удобно оправдание. И много подло.
— Не сте длъжна…
— Длъжна съм. Майка съм му. Това не е оправдание, а отговорност.
— Страхувах се от вас.
— И правилно. Не съм лесен човек.
— Сега не изглеждате така.
Тя се усмихна накриво.
— Сега съм просто една ядосана стара жена.
На следващия ден започна онова, което по филмите минава за минути под фонова музика. В действителност обаче са безкрайни формуляри, телефонни разговори, чакане по гишета, копия от паспорти, заявления, срещи с адвокат, разговор с кварталния, уведомяване на банката, смяна на ключалката от ключар, който неловко избягва погледа ти, сякаш става свидетел на нечий срам.
Преслав първо звънеше. После започна да пише. Накрая се появи под прозорците.
„Отвори. Да поговорим.“
„Какво постигаш с това?“
„Мамо, слез, трябва да ти кажа нещо.“
