– Изобщо осъзнаваш ли, че днес от банката ми се обадиха?! – гласът на Георги Емилов ехтеше още от антрето и изпълни апартамента, преди дори да е затворил вратата след себе си.
Яростта в тона му беше толкова наситена, че сякаш имаше плътност – като невидима тежест, притиснала мебелите, стените и самия въздух, който всички в дома дишаха.
Коженото куфарче, което стискаше, той запрати нервно върху малкото табуретче в коридора. То се удари глухо в огледалото до стената, после се хлъзна и тупна на пода, все едно и предметът бе смаян от силата на гнева, с който бе захвърлен.
– Как изобщо ти мина през ума да ставаш гарант по заема на сестра си от мое име?! – продължи той и вече крачеше към кухнята. Всяка негова дума режеше тишината като острие, разкъсвайки спокойствието, което допреди малко цареше в жилището.
Емилия Василева стоеше до печката и точно в този миг завърташе копчето на газта под тенджерата. Супата вътре постепенно утихваше, сякаш и тя усещаше напрежението, сгъстило се в стаята.
Тя не подскочи, нито рязко вдигна глава. Осем години брак я бяха научили да разпознава различните лица на гнева – още по стъпките му в коридора или по начина, по който хлопваше вратата.
– Георги, моля те, не викай така. Децата най-сетне заспаха – каза тихо тя, без да повишава тон, и внимателно попи влагата от ръцете си с кухненска кърпа.
Движенията ѝ бяха бавни и премерени, сякаш съзнателно подбираше всяка секунда и всяко действие, защото отлично знаеше, че в подобни моменти дори най-дребният жест може да наклони везните в една или друга посока.
