Думите „като единствена останала роднина след гибелта на дъщерята“ още ехтяха в съзнанието на Елена, когато усети как коленете ѝ омекват.
— Това е фалшификат — прошепна тя, но гласът ѝ не звучеше убедено.
— Не мога да твърдя такова нещо — отвърна нотариусът спокойно. — Хартията, печатът, подписът… всичко изглежда автентично. Подписът силно наподобява този на Камелия Орлова. Има и още нещо — през 1985 година тя действително беше в кантората ми. Тогава бях млад стажант. Спомням си я ясно — винаги облечена в тъмно сиво палто, строга, с премерен тон.
— Но през 2018 година подписа завещание в моя полза!
— Така е. И юридически то има предимство — по-новото отменя по-старото. Само че… ако Светлана Емилова заведе дело и твърди, че през 2018 година е оказан натиск върху Камелия Орлова… делото може да се точи с години. А имотът ще бъде запориран до окончателно решение.
Елена не отговори. В главата ѝ нахлуха картини — Светлана с онази стара снимка. Светлана, която явно знаеше за апартамента още преди смъртта на баба ѝ. Светлана, която често повтаряше: „Камелия ми беше като родна…“.
— Тя не ѝ е никаква роднина — изрече тихо Елена. — Само съседка.
— Възможно. Но в документа пише друго. А ако успее да убеди съда, че е била приемана за „единствена родственица“… ситуацията може да стане неприятна.
— Това си е чисто изнудване.
— Може и така да изглежда. Но риск съществува.
Той се изправи.
— Дългът ми беше да ви предупредя. Оттук нататък решението е ваше. Само бъдете готова — тя може да се появи всеки момент с този документ.
Когато вратата се затвори, тишината в апартамента стана тежка.
Елена отиде в спалнята, отключи малкия сейф и започна да преглежда папките. Оригиналът от 2018 година беше там — с печат, подпис и регистрационен номер. Всичко изрядно. И все пак в съзнанието ѝ се прокрадна съмнение: дали баба ѝ наистина е гледала на Светлана като на близък човек? Дали между тях не е съществувала връзка, за която тя не подозира?
Спомни си разговор отпреди година преди смъртта. Камелия беше казала: „Ленче, ако ми се случи нещо, не вярвай на всеки. Особено на онези, които ще твърдят, че са ме познавали по-добре от теб.“ Тогава Елена не беше обърнала внимание. Сега думите придобиха друг смисъл.
Вечерта ѝ се обади Полина Колева.
— Елена… утре няма да мога да дойда. Майка ми нещо се усъмни. Разпитва ме накъде съм тръгнала.
— Полина, кажи ми честно — майка ти познаваше ли баба ми отпреди?
— Да. От много години. Още преди да се родиш. Камелия ѝ помагала финансово, когато баща ми ни остави… Бяхме останали без средства.
— Говорила ли е някога за дете? За дъщеря?
Настъпи пауза.
— Понякога казваше, че Камелия е загубила дете. Момиче. И след това се затворила в себе си. Но аз мислех, че е просто стара история.
Елена затвори очи.
— Ако майка ти реши да ми оспорва апартамента… ти на чия страна ще бъдеш?
— На твоя — отвърна Полина след кратко мълчание. — Тя винаги е искала твърде много от мен. Омръзна ми.
— Благодаря ти.
— Пази се. Тя не се отказва лесно.
След разговора Елена наля чаша вино — рядкост за нея — и я изпи наведнъж. Беше ясно: това е началото на война. Светлана разполагаше със стар документ и щеше да натиска — със заплахи, с дела, с опити да разклати брака ѝ, да настрои Полина срещу нея.
Но и Елена нямаше намерение да отстъпва. Разполагаше със средства, адвокат и най-вече — с последната воля на баба си, подписана в ясното ѝ съзнание през 2018 година.
На следващия ден се срещна с юрист. Три часа обсъждаха варианти.
— Има известен риск — заключи той, — но не е голям. Ако тя заведе дело, шансовете са на ваша страна. Само че ще изгубите време и нерви.
— Нерви ще намеря. Време също — отвърна Елена.
Когато се прибра, пред вратата я чакаше нов плик. Вътре — кратка бележка без подпис: „Тя знае за снимката. Бъди готова.“
Сърцето ѝ прескочи. Кой я предупреждаваше?
Звънецът проехтя.
На площадката стоеше Светлана Емилова — сама, с папка в ръка и странно спокойствие на лицето.
Елена отвори широко.
— Здравей, Ленче. Може ли да поговорим като разумни хора?
— Кажи каквото имаш да казваш тук.
— Добре. Знам, че нотариусът те е посетил. И знам, че си открила снимката.
— Ти ли я подхвърли?
— Не. Но това няма значение. — Тя извади листове от папката. — Камелия ми завеща апартамента още през 1985 година. Аз съм дъщеря на сестра ѝ. Кръвна роднина.
— Лъжеш.
— Ето акт за раждане на майка ми. Тя е сестра на Камелия.
Документите изглеждаха истински.
— Дори така, завещанието от 2018 година има сила.
— Да… ако съдът приеме, че тогава тя е била в състояние да взема решения. А тя имаше астма, високо кръвно, алергии… Нима не е възможно да си я убедила да подпише?
— Това е клевета.
— Може би. Но съседи ще свидетелстват, че рядко си я посещавала. Аз ѝ носех лекарства, храна…
Елена преглътна. Наистина не беше ходила често.
— Какво искаш?
— Честно разпределение. Половината за теб, половината за мен. Или прехвърляме имота на Полина.
— Не.
— Помисли. Делото ще те съсипе.
— Не ме плаши.
— А Александър? Ще рискуваш ли брака си заради апартамент?
— Той вече е разрушен.
Светлана се усмихна студено.
— Имаш три дни.
Когато остана сама, Елена усети не страх, а ледена решимост.
На следващия ден отиде в архива на общината. След часове ровене откри актовете за раждане. Майката на Светлана — Мария Петрова, родена през 1940 г. Майката на Камелия — Анна Петрова, родена през 1925 г. Различни жени. Никаква сестринска връзка.
Лъжа.
С копията в ръка тя се върна при адвоката.
— Отлично — усмихна се той. — Ако тя стигне до съд, ще я разобличим.
— Няма да стигне — отвърна Елена. — Тя блъфира.
Същата вечер изпрати съобщение: „Утре, 10:00 ч., кафене „Аромат“. Ела сама.“
Отговорът дойде след час: „Какво си намислила?“
На сутринта Елена я чакаше вече с поръчано кафе. Светлана седна срещу нея.
Без дума, Елена плъзна копията по масата.
Лицето на Светлана пребледня.
— Това е фалшиво.
— Архивът работи до шест. Провери.
Тишина.
— Ти не си ѝ никаква роднина — каза Елена спокойно. — Просто човек, който е живял години наред за чужда сметка.
— Тя ми казваше „дъще“! — избухна Светлана. — Искаше апартаментът да е мой! После се появи ти и всичко се промени!
— Тя не ти дължеше нищо.
— Ти си имала родители, подкрепа! Аз — никого!
— Това не оправдава измамата.
Светлана се изправи разтреперана.
— Ще те накарам да съжаляваш!
— Опитай.
Тя си тръгна.
Елена остана за миг, довърши изстиналото кафе и излезе навън. Слънцето грееше, хората бързаха по задачите си — никой не подозираше, че току-що беше приключила дълга битка.
У дома я чакаше съобщение от Полина: „Мама замина при сестра си в Плевен. Каза, че няма да се връща. Благодаря ти.“
Елена отговори кратко: „Договорът в понеделник в 10:00.“
После набра Александър Борисов.
— Майка ти замина.
— Какво? Къде?
— Няма значение. Аз подавам молба за развод. По взаимно съгласие ще е по-бързо.
— Лена, нека поговорим…
— Осем години говорихме. Стига.
Затвори.
Седмица по-късно договорът за наем с Полина беше подписан. Светлана не се появи повече. Александър прие развода без съпротива.
До Нова година всичко беше уредено. Елена посрещна празника сама — с чаша шампанско и книга. Навън валеше сняг, а тишината ѝ носеше покой.
През януари замина за Созопол. Разхождаше се край морето, усещаше соления въздух и за първи път от години се чувстваше… свободна.
Не опиянена от щастие. Не възторжена.
Просто свободна.
А това се оказа повече от достатъчно.
Защото разбра нещо важно: семейство не са онези, които изискват жертви. Семейство са хората, които уважават избора ти — дори когато този избор е да останеш сама.
