— Да лазя пред нея ли? — довърши Полина с горчива усмивка.
Елена я изгледа внимателно.
— Майка ти точно това е очаквала.
Полина се засмя сухо, без радост.
— Тя винаги действа така. Натиска, докато човекът отсреща не се предаде. Александър е същият. И двамата не умеят да помолят — само изискват.
— След развода защо пак се върна при нея? — попита тихо Елена.
Полина сви рамене.
— Къде да отида? Работата ми вървеше на зле, Мила все боледува… Поне покрив имаме над главите си.
— А жилището на бившия ти съпруг? Плаща издръжка.
— Три хиляди лева. И не всеки месец. А апартаментът му е в общинска кооперация — съседи, които пият от сутрин до вечер. Веднъж Мила видя как един мъж гони жена си с нож по коридора. Тогава реших, че няма да остана там.
Елена кимна бавно. Историята звучеше убедително.
— Полина, не съм против да ти подам ръка. Но не по начина, който Камелия си въобразява. Няма да е „поживейте малко, пък ще видим“. Ще има договор за наем. Пазарен — четиридесет и пет хиляди лева на месец. Два месеца депозит. Срок — една година. След това или освобождавате жилището, или подновяваме контракта. Решението ще бъде мое.
Полина я зяпна невярващо.
— Говориш сериозно?
— Напълно. Но има условия. Майка ти няма да се меси. Никакви обаждания от типа „Еленче, може ли…“. Само ти и аз. И без Александър. Той не участва в това.
— А той какво ще каже?
— Александър ми е съпруг. Поне на хартия. Но апартаментът е мой. И аз определям правилата.
Полина наведе глава и замълча за миг.
— Мама няма да се откаже. Умее да притиска. Знае къде боли.
— Например?
— Може да внуши на Александър, че му изневеряваш. Или че пиеш. Или че нарочно си го изгонила, за да го унижиш.
Елена сви устни.
— Нека говори каквото иска. Имам доказателства за обратното.
— А ако заведе дело? Ако твърди, че парите за жилището са общи?
— Да опита. Наследството е лично. Документите са проверени от адвокат.
Полина я гледа дълго, после прошепна:
— Ти не си такава, каквато те описва.
— И каква съм според нея?
— Студена. Сметкаджийка. Безчувствена.
— Разсъдлива съм, да. Но безсърдечна — не. Просто не мога да жертвам себе си за чужди грешки.
— Ако ти бях сестра?
Елена се замисли.
— Може би щях да помогна повече. Но пак нямаше да подаря жилището. Щях да съдействам да намериш изход — кредит, помощ, варианти. Проблемите си всеки трябва да решава сам.
Полина се изправи.
— Ще обмисля предложението ти.
— Помисли добре. Друго няма да има.
Тя излезе. Камелия веднага се нахвърли върху дъщеря си:
— Е? Ще ни даде ли апартамента?
— Не, мамо. Няма да го даде.
— Как „няма“? Ти въобще поиска ли?
— Поисках. Отговорът е „не“.
Камелия се обърна към Елена, лицето ѝ почервеняло от ярост.
— Мислиш, че си спечелила? Ще видиш ти! Александър ще те остави! Всички ще разберат каква си!
Елена безмълвно затвори вратата и я заключи. После дръпна пердето. Долу Камелия размахваше юмрук към прозореца, а Полина водеше Мила към спирката. Виковете не се чуваха, но гневът беше видим.
Елена се отдръпна и отиде в спалнята. Отвори гардероба и извади малкия сейф от горния рафт. Отключи го. Вътре лежеше папка с документи — нотариален акт за продадения апартамент на баба ѝ Благовеста Бургаскиа, банкови извлечения, договор със строителя. И едно писмо.
Написано месец преди смъртта на баба ѝ. В него Благовеста бе оставила не само завещание, но и изповед: „Еленче, ако четеш това, значи ме няма. Прости, че мълчах. Освен жилището ти оставям и спестявания — петстотин хиляди лева на твое име. Събирах ги откакто започна университета. Харчи разумно. И помни — силна си. Не позволявай никой да те пречупи. Дори най-близките.“
Елена препрочете редовете за трети път тази седмица и внимателно прибра писмото обратно.
Вечерта телефонът звънна. Беше Александър.
— Елена…
— Слушам.
— Майка ми разказа за условията ти към Полина.
— Това са условия, не каприз.
— Ти искаш пари от сестра ми?
— Искам наем за имота си.
— Да печелиш от нещастието им?!
— Да защитя собствеността си. Разликата е съществена.
Той замълча, после каза тихо:
— Ще се върна утре. Да забравим всичко.
— Няма как.
— Защо?
— Защото видях кой си. Избра майка си и сестра си, без да се съобразиш с мен. Това не е спор за апартамент, а за уважение.
— Имам уважение!
— Ако беше така, нямаше да обещаваш мое жилище без съгласието ми.
— Изнервих се…
— В гняв хората казват истината.
Гласът му трепна.
— Значи развод?
— Ако това искаш.
— Не искам!
— А какво тогава?
— Нормална жена. Която мисли за семейството.
— За теб „нормална“ значи покорна. За мен — равноправна. Явно не си подхождаме.
Той прекъсна разговора.
На следващия ден Елена отиде в новия апартамент. Просторен, светъл, с мирис на прясна боя. Застана пред панорамния прозорец — долу парк, хора с кучета, детска площадка. Тишина.
Обади се на Полина.
— Реши ли?
— Да… Съгласна съм. Но мама не бива да знае.
— Защо?
— Ще провали всичко. Ще настрои Александър срещу теб. А мен може да изгони.
Елена усети колко страх има в гласа ѝ.
— Добре. Утре, десет часа, в кафене „Аромат“ на улица „Съветска“. Носи лична карта и трудов договор. Ще подпишем.
— Благодаря ти.
— Не ми благодари. Това е сделка.
Когато се прибра, на прага я чакаше плик без подател. Вътре — черно-бяла снимка. Млада жена, мъж във военна униформа и малко момиче. Отдолу: „Благовеста Бургаскиа със съпруга и дъщеря си, 1978 г.“
Елена замръзна. Баба ѝ никога не бе споменавала дете.
На гърба пишеше: „Светлана, 5 г. Последна снимка преди…“ Мастилото се размиваше.
Светлана. Светлана Емилова.
Невъзможно. Съвпадение.
Елена позвъни на майка си.
— Баба имала ли е дъщеря?
— Не, разбира се. Защо питаш?
Тя затвори и започна да търси в архивите на стария градски вестник. Откри кратка бележка от 1979 година: при нещастен случай е загинала петгодишната Светлана Бургаскиа, дъщеря на Благовеста.
Елена изтръпна. Ако детето е починало на пет години, как тогава свекърва ѝ носи същото име и твърди, че Благовеста ѝ е била като леля?
В този момент на вратата се позвъни.
Мъж на около петдесет, с куфарче, стоеше отвън.
— Елена Любомирова? Аз съм Светослав Тодоров, нотариусът по наследството на Благовеста Бургаскиа.
Тя го покани вътре.
— Получих анонимно писмо — започна той. — Вътре има копие от завещание от 1985 година.
— Но аз имам завещание от 2018-а.
— Това е по-старо. В него се посочва друг наследник — Светлана Емилова.
— Какво?!
— Текстът гласи, че цялото имущество се оставя на Светлана Емилова като единствена останала роднина след гибелта на дъщерята.
Светът сякаш се разклати под краката на Елена, а въпросите, които я измъчваха от сутринта, изведнъж придобиха съвсем различен, много по-опасен смисъл.
