Телефонът отново изписука. Ново съобщение.
„Еленче, здравей. Сашо ни каза за апартамента. Колко мило от твоя страна! Полина ще е безкрайно щастлива. Днес ще минем да го видим, да покажем на Мила новия ѝ дом. До довечера!“
Елена спря насред тротоара, сякаш някой беше дръпнал спирачка вътре в нея. Хората я заобикаляха, поглеждаха я недоумяващо, но тя не ги виждаше. Прочете текста втори път, после спокойно го изтри. След миг премахна и номера на Камелия Орлова от списъка с контакти.
В офиса функционираше като механизъм без чувства. Подготвяше справки, отговаряше на имейли, участваше в обсъждания — гласът ѝ звучеше равен, погледът ѝ беше спокоен. Колегите забелязаха, че е по-тиха от обикновено, но никой не зададе въпрос. Знаеха, че тя не търпи съжаление — ако има да каже нещо, ще го направи сама.
На обяд излезе в малката градинка срещу сградата. Седна на пейка, извади телефона си и отвори банковото приложение. Сумата стоеше там — шест милиона и триста хиляди лева. Жилището беше платено до последната стотинка, ключовете — вече в чантата ѝ. Предстоеше единствено финализиране на документите за собственост.
Започна да обмисля вариантите. Да го отдава под наем? Да се премести сама? Или да изчака две-три години и да продаде на по-висока цена? Възможностите бяха много. Само една липсваше — да го предостави на Полина.
Не защото е стисната. Нито от злоба. А защото това беше последната ѝ граница. Ако отстъпеше тук, после щеше да се свлича безкрайно надолу. Първо Полина и Мила „за няколко месеца“. После Камелия „временно“, докато си намери по-добро жилище. След това Александър щеше да реши, че щом имат два апартамента, могат да сменят колата, покривайки вноските с наема. И така, докато от нейните спестявания не остане нищо.
Не искаше да бъде жестока. Но предпочиташе да остане цяла.
На връщане от работа се отби в строителен хипермаркет. Избра солидна брава с три точки на заключване и здрава верига за входната врата. Продавачът я попита за какъв апартамент е. „За новия“, отвърна тя кратко.
У дома Александър го нямаше. На масата в кухнята я чакаше бележка: „Отидох при мама. Трябва да поговорим. Ще се прибера късно.“
Елена остави пакета с бравата върху плота. Затопли си вечеря и я изяде права до прозореца. Навън се спускаше здрач, уличните лампи светваха една по една, в далечината се чу влакова сирена.
Знаеше, че вечерта няма да е обикновена. Той щеше да се върне зареден с нови доводи, с чужди сълзи в гласа, може би дори с Полина, за да я умолява лично. Възможно беше да крещи. Възможно беше да загуби контрол.
Не се страхуваше от удар. Страхуваше се да не се предаде. Да не каже уморено: „Добре, нека поживеят.“ Защото беше изморително да стоиш непрекъснато в отбрана.
Но тя стоеше.
Когато Александър се прибра, часовникът показваше след полунощ. Елена не спеше — седеше в хола с книга в ръце. Той влезе тихо, хвърли якето си, отиде в кухнята. Чу се как си налива вода.
После застана на прага.
— Полина плака — каза тихо. — Каза, че те разбира. Че не иска да тежи на никого. Но Мила… Детето постоянно боледува. Лекарят твърди, че е от влагата. В ъгъла на стаята при мама стената е мокра.
Елена не вдигна поглед от страницата.
— Има социални програми за семейства с ниски доходи. Може да кандидатства.
— Чака се с години!
— Тогава ще чакат. Това не е мой срок.
Той седна срещу нея. Лицето му изглеждаше смачкано от умора.
— Елена… моля те. Като съпруг. Осем години сме заедно. Помогни. Не с пари — с жилището. Само за четири месеца. Докато Полина се стабилизира.
— Не.
— Защо?!
— Защото не съм длъжна.
— Длъжна си като човек! Като християнка!
— Аз не съм вярваща, Сашо. Забрави ли?
Той замълча, прокара ръце по лицето си.
— Мразиш ли ме?
— Не.
— Тогава защо постъпваш така?
— Защото обичам себе си повече, отколкото твоето семейство.
Той скочи.
— Егоистка!
— Възможно.
— Ти… ти си безчовечна!
— Аз съм човек, който осем години трупа средства за собствената си сигурност. И няма да ги подари.
— Полина не е чужда!
— За теб — не. За мен — да. Срещали сме се броени пъти.
Настъпи тишина. После той кимна бавно.
— Добре. Спечели. Студена и пресметлива — спечели.
Тръгна към вратата.
— Александър — обади се тя тихо.
Той се спря.
— Ако излезеш сега, не се връщай.
— Гониш ли ме?
— Давам ти избор. Или оставаш с мен и приемаш границите ми. Или отиваш при майка си и сестра си — завинаги.
Няколко секунди той я гледа мълчаливо. После затръшна вратата.
Сутринта след заминаването му беше необичайно тиха. Елена се събуди в седем, както винаги. Нямаше го познатото тракане на чаши, нито съненото „добро утро“. Само гъста, плътна тишина. Лежа няколко минути, загледана в пукнатината на тавана, която осем години така и не поправиха. После стана.
Жилището изглеждаше същото, но въздухът беше различен — лек, почти свеж. Сякаш някой беше отворил прозорец в задушна стая.
Направи си кафе така, както го харесва — без захар, с капка мляко. Отвори лаптопа. Имаше писмо от строителната компания: актът за предаване е подписан, имотът е готов за нанасяне. Разпечата документа и го прибра при останалите. Всичко беше законно. Всичко — нейно.
В девет и половина звънецът иззвъня.
Тя не побърза. Допи кафето, изми чашата, подсуши ръцете си. Едва тогава надникна през шпионката.
На площадката стоеше Камелия Орлова — с палто в избелял лилав нюанс и напрегнато лице. До нея — Полина, държаща Мила за ръка. Детето беше с яркорозово яке с качулка на коте и се въртеше неспокойно.
Елена открехна вратата, заключена на верига.
— Добър ден.
— Еленче, какво е това безобразие?! — избухна Камелия. — Сашо пренощува при нас на дивана! Разплакан! Какво му направи?!
— Сам излезе. Не съм го гонила.
— Той каза, че си му забранила да се връща!
— Казах му да избере.
Свекървата преглътна раздразнено.
— Нека не се караме. Дошли сме с добро. Полина, покажи.
Полина подаде сгънат лист.
— Изследванията на Мила — каза тихо. — Вчера беше в болница. Пневмония. Лекарят каза, че влагата е причината.
Елена не посегна към листа.
— Съжалявам за детето. Но това не ви дава право на моя апартамент.
— Детето е на шест! — повиши тон Камелия. — Нямаш ли сърце?!
— Имам. Просто не е безкрайно.
Полина приклекна до дъщеря си.
— Разбирам те — прошепна тя. — Не сме ти близки. Но Мила не е виновна. Ще плащам наем. Дори половин. Само временно.
Елена усети как я залива умора — не телесна, а вътрешна. От молби, от натиск, от добре режисирани сцени.
— Полина, ти сама ли се върна при майка си след развода?
— Нямах избор!
— Търси ли друго жилище? Кредит? Програма?
Мълчание.
Камелия се намеси остро:
— Това разпит ли е?!
— Не. Това е реалност — отвърна Елена. — Бедата е, когато нямаш избор. Тук избор е имало.
Лицето на Полина се изкриви. Тя рязко се изправи.
— Тръгваме си, Мила.
— Почакай — каза Елена. — Влез за минута. Без майка ти.
Полина я изгледа подозрително, после се съгласи. Остави детето с Камелия и прекрачи прага.
В кухнята седна мълчаливо.
— Чай? — попита Елена.
— Не. Кажи защо ме повика.
— Защото ти поне опита да говориш, а не да натискаш — отвърна Елена спокойно. — Това има значение.
Полина я погледна уморено.
— А какво очакваше — да пълзя на колене?
