Онова, на което се натъкнах тогава, щеше безвъзвратно да изтрие самоуверената усмивка на Кирил. В понеделник се събрахме в кантората на Даниела Симеонова. Той закъсня, с измачкан костюм и поглед, в който вече нямаше блясък. Опита се да си върне инициативата с кухи обяснения: „Станало е недоразумение“, „Виктория е временна история“, „Не съм искал да те нараня“. Даниела го прекъсна хладнокръвно и разтвори одитния доклад върху масата – съмнителни преводи, лични разходи, платени от фирмата, както и договор с Виктория, финансиран от общите средства.
Кирил преглътна трудно. „При нужда това ще се обсъжда пред съдия“, добави тя спокойно. Аз не казах нищо – тишината ми тежеше повече от всяка реплика. Планът ни беше ясен: незабавно разделяне на активите и замразяване на сметките. Междувременно Виктория Варненска ми изпрати уклончиво съобщение, че не е търсила проблеми. Отговорих кратко и учтиво – няма какво да обсъждаме. Отговорността носи Кирил и изборите му.
Името му започна да губи тежест, а заради разминаванията в отчетите компанията му изпусна ключов договор. Той настоя за лична среща. Съгласих се да говорим в едно кафене. След поредицата му извинения казах само: „Документите вече са подписани от мен.“
